Литература и национална идеология. Продължаване и трансформиране на възрожденската традиция в мисленето за литературата. Литературната творба механизми за изграждане на модели за национална идентичност. Идеята за родина и родно и нейните художествени експликации.

В Следосвобожденската действителност става все по наложително националното да се актуализира в социалния живот. 90 те години на 19 век вече са натрупали доста скептицизъм относно възможностите на съвременната действителност да снабдява с позитивни модалности националния образ, а в това отношение и възможностите на славното минало. За преодоляването на тази негативна ситуация има две възможности радикалната критика на всичко, което е външно спрямо националната култура и символичното пресъграждане и преизживяване на някоя от представите, които стоят зад националния образ. Следосвобожденския свят запазва престижни и охраняеми зони за институциите. Те са приватизирали правото да се произнасят по отношение на дълбоко символно натоварена категория на българското. През възраждането, чрез символно припомняне и активизиране на сноп от исторически и географски понятия царските имена, Балкана, става ценностното изпълване на понятието България. След Освобождението тази ситуация се променя. Критичното вглеждане във всекидневния следосвобожденски свят, в несбъдналата се утопийна свобода активно демистифицира редица от опорните точки на националния модел.

Идеята за национална идентичност и мотивът за национално освободителната революция са причина и мотив за създаването на най значимото от българската литература в периода на Възраждането. През периода на Възраждането и изобщо в развоя на българската литература Ботев и Вазов са творците, които се превръщат в синоним на висша изява на народностно и борческо самоосъзнаване, на национално естетическо самочувствие. През този период творбата е призвана да въздейства и като изкуство, и като мобилизираща идеология.

През Възраждането еволюцията от духовен към светски тип писател, завършва със създаването на характерен за националната ни литература писателски тип, който е трайно ангажиран с проблемите на актуалната му действителност. Литературата все още не познава професионалната диференциация, не съществува обособена представа за писателя само като такъв. Едва след Освобождението се изменя социалния статус на писателя и се обособява представата за писателството като отделно жизнено поприще.

За българската литературна история, Иван Вазов е важен не само като парвия национален писател, а като първия, който извоюва правото на твореца да се изявява само в сферата на художествеността. По това време в общественото съзнание все още са живи възрожденските представи и изисквания към писателя. Ако със своето поведение писателите на Възраждането утвърдиха в националното съзнание образа на поета, изцяло посветил живота си на своя народ, то Вазов утвърждава представата за писателя, посветил на родината цялото си поетическо битие. Още в първата си стихосбирка Пряпорец и гусла Иван Вазов изповядва представата си за високата обществена мисия на твореца, за необходимостта от социална ангажираност на творчеството му. Неговата идея за твореца съдържа в себе си две начала художникът като пророк, месия, извисен над земната суета и творецът, който живее с въжделенията на народа. Епопея на забравените е персонификация на националната идея и на подвига в порива към национална свобода. С този цикъл творби за първи път се концептуализира българската поезия на национално освободителната тема. Националната идея не напуска Вазов и в късните етапи от неговото творчество. Именно националната идея придава на творчеството му характерен облик, защото в резултат от идеята за националното се появява цялата галерия от образци радетели за национална свобода, които създават пантеон на героичното и в литературата ни, и в народната памет. Благодарение на идеята за родното Вазов открива романа като жанр в българската литература, защото само той може да въплати идеята за Освобождението като идея откровение за народа в