Лириката на Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов е едно от емблематичните имена на българския символизъм. Творчеството му заедно с това на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Димитър Бояджиев е част от небивалия разцвет на лириката ни в първите десетилетия на ХХ век. Той е оригинален и самобитен автор, защото поезията му е сплав от модернистичната тенденция и личен натюрел. За него естетическата тенденция не е нито мода, нито припозната кауза, а органичен език за поетически изказ. Българският символизъм - освен закономерно развитие на вече съществущата у нас модернистична тенденция до голяма степен е плод на влияние от европейската и руската литература. Негови кумири са Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артур Рембо, Александър Блок, Рихард Демел и други.

Явна е връзката на модерната философия и естетика от края на 19 и началото на 20 век с Платоновото учение за ейдосите (идеите), на което се дължи и самото название символизъм. Символистичната литература използва различни тропи, но символът със своята недоизказаност и неопределеност, с възможността да препраща към множество означаеми, прави възможен досега до Идеята неназовима първична същност. Основната тенденция на това естетическо направление е асоциативността, защото търсейки съответствия между отделните възприятия, за да се постигне ефекта на единното внушение, препраща към Абсолюта. Музикалността на стиха е най-осезаемото въплъщение на търсенето на сетивен синтез. Поради своите специфики символизмът застъпен повече в поезията, отколкото в прозата. В България отявлено символистична е прозата на Николай Райнов.

Димчо Дебелянов дебютира през 1906 година със стихотворния цикъл Посвещение. Ранното му творчество е повлияно от пейзажната и любовна лирика на Пенчо Славейков. Той е автор и на множество хумористични текстове и пародии, като сред тях особено популярни са циклите Кихавици и Бохемски нощи. Интересен е парадоксът, че един от най-скръбните ни лирици, същевременно е и една от най-жизнерадостните личности в българската литература. Неговата единствена книга Димчо Дебелянов. Стихотворения излиза четири години след смъртта му, издадена от приятелите и литературните му съмишленици -Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов.

Паралелът между Яворов и Дебелянов представя различието между декаданс и символизъм и разкрива приликите и различията между двамата. Самотата, раздвоението на Аза и смъртта са централните теми, които свързват поетичните им светове. Напрегнатият, екстатичен драматизъм на Яворов контрастира на съзерцателното смирение на Дебелянов, който е по-близък до поезията на своя първоучител Пенчо Славейков. Яворовата алегоричност се разтваря в Дебеляновата символност, която създава загадъчни и неясни светове. Едната поезия разгръща болезнения копнеж, а другата сладостния блян и търси красотата и в мъчителното преживяване. Яворовата поетическа реч е подчинена на смисъла, структурата на стиха е неравномерна с накъсвания и резки обрати. Дебеляновият език музикализира стиха и търси съвършенството на формата.

Това смирение на горестта, това морно отпускане на веслата в безумния бързей на злото не погубва духа, устремен към светлина и красота. В горчивото окаянство на стиховете струи и светлата вяраза прераждането на света по законите на доброто. Това озарение на новия блян е триумфът на тихата победа на Дебеляновия герой над