Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в робска люлкае една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се леепот кървав на камък гробен.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждащаглозгани кости.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,

пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията

-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата-убил баща си.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.

Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на кръста гневно в ребратаспасителя,сега проповядват покорство и търпениеТърпи и ще спасиш душата

В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:

Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:

Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази

Към своя събрат по чувства се обръща:

Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!

Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:

Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?

Никой,Никой..

В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му

Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам

мечти и мисли от що страдам

Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си Аз вече нямам мило,драго!-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.

Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,

поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.