Лирическото встъпление на одата Опълченците на Шипка

Опълченците на Шипка от Иван Вазов е дванадесетата последна ода от цикъла Епопея на забравените.Тя отразява едно от най-значимите събития в българската история. Увековечава подвига на защитниците на прохода, очертали с кръвта си пътя към свободата на родината.

Лирическото встъпление е първата от трите тематично смислови части, които изграждат одата. То е полемика за същностното в историята ни за националното ни достойнство. Позицията на лирическото встъпление е огледална състои се от теза и антитеза.

В началото на одата, поетът с голяма болка споменава трагичните епизоди от миналото. Неумолимото нека, повторено анасфорично, внася тъжни истини за мъченичеството на един народ със синила от бича, следи от теглото, от хомота стахи. Беласица стара и новий Батак са символите на погромите във вековната българска история. Но това нека утвърждава авторовата позиция, че признанието на преживяното страдание не е унижение за народ, който въпреки всичко е успял да опази достойнството и духа си.

Във втората част на лирическото встпление е изградена като антитеза. Чрез един единствен пример от историята се отхвърлят присмехи обидни, отхвъля се и несправедливия упрек, че свободата ни е подарена. Случилото се ще превърне този чуден връх в паметник на безсмъртен подвиг, в легенда. Името на върха тук остава неизречено, но светлината му метафора на славата, побеждава мрака на миналото. На срама от робството се противопоставя славата на унижените. Беласица и Батак чутовния връх на историята, легендата.

Противоположностите в двете части е и метафорично представеното пространство. В началото се създава усещането за притискаща сила на тягостните обвинения, а след това и на издигането на националното ни самочувтвие. Върхът израства постепенно: див, чутовен, крепящ небето на България. Оживява образът на Балкана символ на устойчивостта и могъществото. Настъпило е ново време в историята ни вече свети нещо ново, едно име ново.

Подвигът на Опълченците е съизмерим с величави факти от световната история. Покрили с костите и кръвта си върха, бранителите превръщат името му в легенда. Чувството градира епитетите: едно име ново, голямо, антично.. Шипка дръзко сравнява защитниците на върха с известните на цял свят храбри спартанци. Защото опълченците, като калените в битки воини на Леонид до сетен дъх защитават своята чест. Авторът смело заявява гордостта и самочувствието си, както и правото на народа ни да се гордее с извоюваната, с много жертви, свобода. Оксиморонът ново антично, внушава идеята за това, че в историята на всеки народ има събития основание за гордост, независимо от времето, в което са се случили. Георизмът не е историческо понятие, храбростта не е присъща единствено на големите и прославени наций. Желанието на поета е да постави българския народ редом с най-достойните. Неговото послание към съвременниците е да имат гордостта и самочувствието, че са българи.

Финалът на лирическото встъпление, възторжено и категорично отвърждава, че достойнството на геройзма заличава срама и обезоръжава клеветата:

..отговор дава и смива срамът

и на клеветата строшава зъбът.