ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ

В началото на двадесетия век, разочарованието от социалната и политическа поквара в новата действителност в България и загубата на вяра във възможностите за възкресяване на възрожденските идеали за осъществяване на национално обединение и социална справедливост кара редица български интелектуалци (не без влиянието на съвременните тенденции в Европейската култура върху тях) да насочат вниманието си към вътрешния свят на човека, независим от изчезващото патриархално наследство и обществени социални и политически движения. Още от своето детство Димчо Дебелянов трябвада понася жестоките удари на съдбата. Ранната смърт на баща му, тежката раздяла с "тихия двор с белоцветните вишни" и установяването в големия, но чужд нему град се редят безпощадно в житейския опит на чувствителния младеж. Контрастът на патриархално-нравствените взаимоотношения между близките му, познати от детството му и света, в който се чувства самотен и нежелан се изостря от материалните несгоди, от двуличието на всекидневния живот.

В поезията на Димчо Дебелянов, отчуждението приема много по-широки очертания, защото в този "грешен и позорен свят", поетът съзира опасност за общуването между хората, за духовното оцеляване на човека от бездушието и трезвия житейски прагматизъм:

... Престани да вярваш и да дириш-забранен е

на любовта плодът - и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

"Пловдив

Присъдата е сурова, но в никакъв случаи- унизителна. Разпъван между греха и разкаянието, лиричния Аз" осъзнава своята слабост и има възможност да избира. Понякога той потъва в нощта на "поруганите скрижали", остава в ограничените предели на самотата и отчаянието- стихотворенията "Далеч", "На злото", "Миг", друг път настойчиво отправя мъчителни въпроси съм жестоката съдба.

Кому бе нужна моята съблазън?

Защо съм обнищен, защо наказан...

"Слънчогледи

Но болезнените викове на съвестта не могат лесно да бъдат заглушени. В един момент лирическия персонаж приема духовната капитулация като спасение от "спомените зли" и търси най-силната отрова, за да ги изгони от своя свят. Греховните съблазни го отвеждат в тьмни "вертепи", "сред паднали девици". Толкова страшни са терзанията на лирическия герой, че той изисква помощ от порока, от "рухналий живот":

Играйте си със мен - о хидри и змеици??

и влейте в моя дух очаквана забрава.

Много често в изповедите си лирически късове Дебелянов се връща към този сблъсък и той винаги извиква у него безброй "сълзи спотаени", така че заглушава изявата на някаква евентуална ответна реакция:

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.