Лирическият герой на Вапцаров в настоящето и в бъдещето

Епохата на 30-те и началото на 40-те години на миналия век, в която Никола Вапцаров се утвърждава като поет , сама налага проблемите. Това е време на голям исторически прелом и на решителни събития. Време , което променя човека.

В стиховете си поетът работник разкрива цялата социална и екзестинциална драма на своя съвременник. Неговият лирически герой е търсещият и мислещ човек .Човекът , който преосмисля своето битие и сам открива мястото си в живота. Героят на Вапцаров е обикновен човек, който се вглежда в своето време и търси пътя към новото. Този човек е вътрешно сложен и динамичен, стремящ се да открие истинските стойности в света и да се усъвършенства и себедокаже нравствено и духовно. Той носи енергията на промяната, на движението към бъдещето. Вапцаров разкирава личността в цялата й същонст, с всичките и лутания и проблеми, в нейният диалог с дугите , със света и със самата себе си. Лирическият герой е видян в двойствена переспектива. Той е и жертва на обстоятелствата , но и творец на бъдещето. Реалното му съществуване е сурово и безнадеждно. Битието му тук и сега омерзително. Но възможното утре е светло и жизнерадостно, хармонично и справедливо. В името на желаното бъдеще е и поривът му към саможертва, осмислен от вярата. От страдалец и жертва героят се преражда в осъзнал духовния си и нравсвен потенциал борец.

Натоящето (Завод,Двубой,Родина,Писмо,Песен за човека) в лириката Вапцаров е негативно маркирано и отречено като възможност за пълноценно съществуване и духовна изява на човека. Светът тук и сега е суров и жесток, смазващ и умъртвяващ. Животът е представен като монотонно вегетиране, като убийствено ежедневие, като обезличаващо човешката същност безвремие.

Погледнах надире

и плюх озлобено

и в теб ,

и в самия живот.

(Родина)

Пространстовото, обитавано от Вапцаровите герои е мрачно, леденостудено и подтискащо, тясно и страховито надвиснало над човека. То се асоциира с капан, клетка , мрежи , стени , отнети хоризонти , заключени врати. Това пространство не просто обрича човека на социална нищета и страдание, но и отнема екзистенциалната възможност да изяви себе си.

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

Животът тежък , скучен.

Животът без маска и без грим

Озъбено свирепо куче.

(Завод)

Вниманието е насочено към истинското лице на настоящето. Заводът затвор отнема въздуха и простора. Сред звука на машините и мрака на заводските стени човекът сякаш е ослепялза хармонията н апейзажа. В ежедневната битка за оцеляване той дори е принуден сам да се дистанцира от красотата, да се откаже от нежността, да потисне копнежа:

Защото миг на някаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце

би значело напразно да загубиш

работните си / жилави / ръце

(Завод)

Светът е все така примамлив, но човекът е ослепял за красотата му. Животът отнема на победения възможността да се радва, да съзерцава и усеща, да живее. Настоящето е като гангрена, /не, като проказа , която опустошава душите. Тук и сега властват мракът, затворените пространства, лъжата, смъртта. Трудът не носи удоволетворение и надежда. Наработника, потънал в безвремието на сегашността , той дарява единствено печал и омерзение.

Застанал пред прага на новия свят, човекът продължава своята схватка с живота. Въпреки изпитанията на настоящето вярата е тази , която го съхранява и му открива переспективата на бъдещето. Вапцаровият лирически герой вижда това бъдеще в сънищата и мечтите си, в интимните си човешки копнежи. Възможният живот е свързан с представата за друг социален ред, в който тържествуват справедливостта, хармонията и красотата. Трдът ще е изпълнен със смисъл и ще дарява красота и