ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ НА ХРИСТО БОТЕВ - ЕДИН СТРАННИК, БЛЕНУВАЩ ЗАВРЪЩАНЕ

Ваня Колева



На проф. Надежда Драгова

Поезията на Христо Ботев представя магически комплекс, в който се преплитат ключовите звена на инициацията. Комплекс, при който - на фона на традиционните обреди по прехода на индивида от един статус в друг, във фикционалното пространство на поета се експлицира посвещаването в живота и в смъртта. Ако в мистериите, познати на архаичните религиозни общности, свещенодействието се извършва под покровителството на Великата майка богиня, като крайната цел е хиерогамията, т.е. свещеният брак на династа (орфическия цар) с богинята, то в поезията на Христо Ботев майката се оказва въвлечена в емоционално-интелектуалния свят на своя син и в идеята за саможертва.

Творецът съгражда особен ритуален космос, в дълбините на който рефлектират принципите на посвещенческата по тип система, със специфичната й обвързаност на образ и ритуал. Кодира паметта за СВЯТОТО МЯСТО като обект на култова почит, сакралността на който се определя най-вече от спецификата му на излаз на човешкото към отвъдния свят - там хората могат да се докоснат до Бога и до висшата милост (Георгиева, 1996: с. 28-29). Но поставя и проблема за движението ОТ и КЪМ него; за ПЪТЯ, с постоянното му и неотменно свойство - трудността.



I. ПРОСТРАНСТВЕНИ ПАРАМЕТРИ.

Функцията на святото място у Христо Ботев се проявява най-ярко в образа на родния дом, осмислен посредством синекдоха (по асоциация на част към цялото) чрез най-сакралния му обект - огнището. Бащино ми огнище, изконното, родното, най-съкровеното, болезнено свързано, би могло да се рече - взаимозаменяемо, с образа на майката като негова жрица и пазителка: там, дето аз съм пораснал / и първо мляко засукал (На прощаване). И понеже в традицията млякото е дар и същност на Богинята майка, функционален синоним е на женската гръд и изобщо на майчинството, а в На прощаване се акцентира още и върху неговата първичност и изначалност, то превключва образите в един усложнен, непрекъснато претворяващ нещата ред: <глътката първо мляко = майчината гръд (и прегръдка) = майката = огнището (и родния дом) = прилежащото му пространство>. Следващо звено от този ред, по силата на непрекъснато разширяване на пространството, се оказва родният град като монолитност (там, дето либе хубаво / черни си очи...), а по-нататък - и родната земя. Тя, земята, се възприема като всеобемащо понятие и се идентифицира с родината въобще.

И тъй като житейската реализация на лирическия Аз е предимно по високите части - при татка в Стара планина (Хайдути), там остава той и след смъртта си, там витае неговият дух: там на Балкана (Хаджи Димитър), по скали и по орляци (На