Преглед на мрежовите възможности на Линукс

William Wong

Тази статия беше писана малко по-продължително, но ние не можехме да приключим без да доставим поне малко полезна информация. Докато ТСP/IP ( Transmition Control Protokol / Internet Protokol - Протокол Контролиращ Предаването на данни / Интернет Протокол) най-вероятно е познат на повечето читатели, тези които сега започват да се занимават с работа в мрежа имат нужда да го разберат. IPX е друг мрежов протокол, който ще бъде използван в статията за Netware, но той ще бъде споменат в тази статия отделно.

IP протоколът включва няколко характеристики, но за нашите цели най-важната от тях е IP адреса. Всеки IP пакет включва IP адреса на изпращача и на получателя. Всеки адрес включва четири байта или октети, където един байт е осем бита. Всеки октет представя число от 0 до 255. Обикновенно IP адреса се изписва използвайки следния формат: 123.123.123.123. Новата версия на IP протокола, наречена IPv6, удвоява големината на адреса, но запазва формата му, така че всеки номер е шеснайсет бита, а не осем. Обсъждането на IPv6 е извън рамките на статията и повечето потребители няма да им се налага да го използват още доста години.

Друга важна част от IP протокола е мрежовата маска. Тя определя броя на горните битове, които не са свързани с компютър от мрежата. Маската може да бъде дефинирана или като сбор от битове или като нещо изглеждащо като IP адрес. Например 123.123.123.0/24 и 255.255.255.0 и двете дефинират 24-битова маска. Това оставя 8 бита свободни за уникални адреси (на компютри в мрежата). Тази група адреси се нарича подмрежа. Компютри от една и съща подмрежа могат да осъществяват директна комуникация един с друг. Достъпът до други компютри се осъществява през рутер, също така наречен getway (вход, врата). Рутерът трябва да има IP адрес, който е част от подбрежата. Мрежовата маска може да има произволен брой битове, но съществуват и някои стандартни групи. Група клас А е осем битова мрежова маска. Групи класове В и С имат респективно 16 и 24 бита. IP адресите могат да бъдат произволни, но обикновенно те се определят по някакъв критерий.Определени групи от адреси се получават за вътрешно използване и повечето локални мрежи ще използват някоя от тези групи. Групата 10.0.0.0/8 е най-голяма.Групата 192.168.0.0/16 е по-малка, но по-обща. Най-малката група като 10.10.10.0/24 може да бъде използвана за локална мрежа.

Компюпърът може да притежава един или повече IP адреси на един мрежов адаптер. IP адресите могат да бъдат фиксирани или да се задават автоматично. Фиксираното им дефиниране е по-лесно, но всеки компютър трябва да има уникален IP адрес. Например, ако мрежата е от три компютъра тя най-често използва следните IP адреси: 192.168.0.1, 192.168.0.2, и 192.168.0.3. Задаването на IP адреси може да стане досадно, особенно ако мрежата нараства. В такива случай се използва DHCP сървър (Dinamic Host Configuration Protocol - Динамичен Протокол за Конфигурация на Сървъра - ДПКС :) ), който задава IP адрес на компютъра, когато той се стартира. Линукс поддържа DHCP услугата. DHCP сървъра също е удобен когато други компютри се включват от време на време в мрежата - като лаптопи например.

Ако мрежата е малка IP адресите са лесни за запомняне, но положението се усложнява с нарастването на броя им.Тук е мястото, където в играта влиза DNS сървъра (Domain Name Server). DNS сървъра преобразува DNS имената в IP адреси или обратно.Локалната мрежа може да има свой собствен DNS сървър и Линукс дистрибуциите идват с най-известната версия, наречена Bind. Ако става въпрос за малка локална мрежа, свързана към Интернет, тя най-често използва DNS сървъра на своя интернет доставчик, вместо да има свой локален DNS сървър.

Не очаквайте да станете мрежов вълшебник когато прочетете тези статии, но получавайки основни познания за интернет протокола вие трябва да можете да конфигурирате Линукс да решава някои даже не толкова лесни мрежови задачи. А най-важното е да разберете, че всичко това не е толкова сложно, колкото изглежда и да се опитате да го направите :)