Инсталиране на звукова карта

Звукът е аналогова величина - електромагнитни вълни в диапазона от 20Hz до 20kHz. Компютрите обаче са цифрови устройства и боравят с дискетни стойности. Съответно основен детайл от звуковата карта е аналогово-цифровият преобразувател, конвертиращ напреженията в цифрови стойности, които могат да бъдат записани в паметта на машината. Респективно цифрово-аналоговият преобразувател извършва обратната трансформация до аналогов сигнал, който може да бъде подаден на усилвател или високоговорител, който възпроизвежда звука.
Процесът на преобразуване на аналоговият звук в цифрови стойности (наричат се дискрети) се нарича семплиране (или дискретизиране) и разбира се е свързан с грешки. Честотата на дискретизация е броят дискрети, които се отчитат за единица време (един дискрет за секунда означава честота на семплиране 1Hz). По-малката честота на дискретизация означава по-малко точно представяне на аналоговия сигнал, съответно по-голямата по-добро. Размерът на дискретите се определя от диапазона на стойности, в който могат да се движат съответните дискрети и обикновено се изразява в битове. По-голямият диапазон означава по-точно представяне на дискретизирания аналогов сигнал.
Повечето звукови карти използват 8 или 16-битово семплиране при честота на дискретизация около 4000 до 44000 стойности в секунда. Като съответно могат да се ползват само единият звуков канал (mono) или и двата (stereo). FM синтезаторите са по-старата техника за произвеждане на звук. По-лесна е за вграждане в хардуера, но не е гъвкава и е по-трудна за софтуерно управление. Въпреки това за съвместимост много от съвременните карти предоставят тази възможност. Синтеза посредством wavetable е съвременният метод използван от повечето звукови адаптери. MIDI (Musical Instrument Digital Interface) е стандарт за хардуерен и софтуерен протокол, посредством който музикални инструменти могат да комуникират един с друг посредством MIDI шина. Много звукови карти предоставят MIDI интерфейс, но и тези, който нямат такъв също могат да свирят MIDI-файлове, записани в паметта.

Различните версии на Linux-кърнъла предлагат различна подръжка на звукови карти. Затова е добре да проверите какъв набор от звукови адаптери поддържа ядрото, което използвате. Има два подхода: модулът за звуковата ви карта да се компилира направо в кърнъла или пък да бъде прикачен като външен модул. Има много спорове в Linux-обществото кое е по-доброто решение. Едната група твърдят, че кърнълът е по-добре да бъде изчистен от излишни модули и да бъде възможно най-малък, а другата група пък оспорват, че модулите трябва да са компилирани в кърнъла. Този спор има своето значение по принцип и не само в контекста на звуковите модули, но има карти, които можете да пуснете без всякакъв проблем както си решите, а има и такива, чиято поддръжка във вашата версия не е достатъчно добра и може да ви поскъси живота.
Възможно е и да притежавате звукова карта, която все още няма поддръжка. Тогава спасителното решение е тя да е съвместима с някои от класическите модели SoundBlaster или SoundBlasterPro и да я пуснете като такава. Понякога проблеми създават някои Plug&Play карти.