Личността на Паисий-ЛИС

С написването на История славянобългарска Паисий Хилендарски поставя началото на Българското възраждане.Чрез осъзнаване на необходимостта от обществена активност и постигане на национална свобода той отстоява идеите на тази епоха.

Чрез предисловията и послесловието Паисий се представя като родолюбец с ясно чувство за отечествен дълг, проявяващ се повече като патриот, отколкото като духовник.Той е безпощаден разобличител на чуждопоклоничеството.

За сформирането на българска нация били необходими три основни начала-територия, език и вяра.Но постигането им в онова време било изключително трудно.Затова Паисий осъществява идеята, че при липса на обща земя, писменост и религиозна принадлежност разпиленият народ може да се обедини чрез внушаване на усещане за общо минало-т.е обща история.Втората опора за възстановяване на историята е тезата, че хората могат да повярват в бъдещето като се обърнат към миналото.И така четейки за величието на своите царе в миналото, българите съумяват да повярват в предстоящото величие на своите царе в бъдещето.Основното худажествено средство използвано от автора е идеализацията.За да създаде за своите съвременници привлекателния образ на българската държавност, за да направи този образ желан, на моменти той пренебрегва историческата достоверност, премълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи.

Още в началото Паисий използва една дума, която сякаш предполага и предвижда успеха на книгата сред българите-думата слушатели: Внимавайте вие читатели и слушатели, роде български!Явно, че произведението не е предназначено само за четене, но и за слушане и преразказване.Точно както древните митове.Така историята не само се митологизира, но и става част от историческите български митове-за трудолюбието, гостоприемството, войнските доблести и т.н.

История славянобългарска се отличава със своята композиция.Впечатление прави факта, че има не един, а два увода.

Първият е наречен Ползата от историята.Там авторът прави аргументация на ползата от историята и нуждата от нейното познаване.Разкрива се и личността на автора не само като събирач на факти и материали, а и като техен тълкувател.Паисий разсъждава над историята, стреми се да извлече нейната фолософия, обобщава мъдрината и поуката от преживяното през вековете.

Тонът на автора е спокоен, лишен от емоционални изблици, за разлика от втория предговор-Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история.В него се съдържат оригинални за времето си мисли на вдъхновен родолюбец и полемист.Тук той влиза в полемичен двубой с отцеругателите, които загърбват родния език, обичаи, традиции.

Същинското изложение-Историческо събрание за българския народ-е разделено на три части.Първата обхваща началните пет глави, които представляват исторически разказ за миналото на българите, съдържащ летопис на събитията , именник на българските царе и крале, колко знаменити са били те.Следващата глава, посветена на славянските учители, разказва за азбуката и книгите, за покръстването и за българската патриаршия.Тази част представя културната история на българите.В последната глава са изредени имената и деянията на българските светци, т.е е изложена духовната история на българския род.В това триединство на спомена за държавата, културата и религията композицията на История славянобългарска успешно отговаря на онази непосилна задача за възраждане на българската народност чрез внушението за обща вяра, език и територия.

Послесловието е нехарактерно за времето поради откровения си автобиографизъм.

Когато Паисий пише творбата си няма българско царство, българска държавност.Но има народ-поробен, обезверен, обезправен, без национално самочувствие.Трагичната съдба на този народ вълнува монаха от Хилендар, той се измъчва от мисълта, че българщината погива и затова превръща историйцата си в призив за национално осъзнаване.Родолюбецът се опасява, че българският народ, неговият народ, е на път да се прекърши под чуждия натиск, да загуби националния си облик.Единственото спасение е в опазването на народността, в нейното съхранение.

Проблемът за националното осъзнаване монахът поставя не толкова пред хората от низините-онези прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии, колкото пред тогавашната интелигенция, защото интелигентите са водачите на всеки народ.