Елин Пелин

Летен ден

Селото Горно Ровинище е малко и грозно полско селце с ниски, олупеии къщурки,

неприветливи и неваросани, разхвърляни безразборно из разградените и боклучиви

дворища, из които по цял ден играят немирни н нечисти дечурлига. Една безименна

и безводна река, която услужва само на пороите, простира през сред селото

широко каменливо речище и прави картината още по-грозна и по-печална. Лете,

когато водата съвършено пресъхне п когато каменливият насип на речището се

иажежи н побелее, това голо, без зеленина н почти без дървета село добива

нерадостен вид. И старата черкова със зеленясалите керемиди, н ниската

камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст на нея, и полусухата

топола до тях, и жълтите лица на гушавите жени, и песъчливите сипеи из улиците

навяват човеку тъга и го карат да бяга.

Това лято аз минах през него, може би двадесетия път през живота си, и то ми се

стори грозно повече отвсякога. Беше жътва. То пустееше. Затворените безлюдни

къщи тъжно и глухо немееха. Две-три полуголи, нечисти деца се пърпелешкаха

лениво из горещия пясък на улицата. Една сляпа бабичка неподвижно седеше под

сянката на една порта и от час на час им изгълчваше нещо, сякаш излайваше като

ударено куче. Пред една къща неподвижно лежеше болник. Зад пустата воденица

бързо се мярна дългата фигура на полякът с обвесена през рамо пушка и изчезна.

С една реч- глухота. Глухота и тегота.

Денят бе душен и тежък. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен

купол и сипеше огън и жар от висините. Чувстваше се страшна умора. Усамотените

тук-там из градините брести и овошки стоеха безмълвно, с отпуснати листа и

сякаш чакаха, а-а, да се сплавят под палещите слънчеви лъчи. Излязох бързо из

задушливото село и се упътих към близките ханчета на шосето. Над широкото поле,

заградено с венец от сини далечни планини, трептеше адска марана. Тежко и

уморително безмълвие цареше в запаления въздух. Навред из узрелите нивя в

полето се белееха групи жътвари и жътварки. Ни пъдпъдък се обаждаше, ни

чучулига пееше. Далече, далече нейде дружни момински гласове излека бяха подели

жътварска песен. Треперливият и отглас се люлееше над полето на тихи вълни,

трогателно и тъжно, тъжно до сълзи.

Слънце пече - класове прегаря,