ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЧЕСКА СЕМАНТИКА НА ЛЕО ШПИТЦЕР

Ангел В. Ангелов

web

Бих искал да свържа филологическата стилистика на Лео Шпитцер като вариант на explication de texte със структурно-стиловите или когнитивни микроанализи на класически произведения, които характеризират по-голяма част от творчеството на Радосвет Коларов. Щях да мога навярно да покажа, че финият анализ на словесна тъкан е подтикван от почит и вяра в богатството на плетки от думи, осветени като литература. Тази работа обаче не обсъжда създаването и развоя на психологическата стилистика на Шпитцер. Дебатите за литературоведските методи изглеждат приключили; литературната теория се е преобразувала в инструмент за културологични анализи, което е съответно на променения статус на онова, което се приема или самоназовава като литература. Думите метод и методология са подозрителни, почти неупотребими. Стилистиката, независимо от разновидностите си, като подход към текста отдавна е история, нейни похвати са станали по-късно част от други подходи. Войнствени или изпълнени със симпатия анализи на методологията му има много, същевременно подобен анализ би ни върнал към дисциплинарни специфики и ограничения. Накратко, вижда ми се ненужно да анализирам методологията на Шпитцер, тази работа е свършена¹.

Предмет на статията ми е разбирането за Европа в няколко съчинения на Л. Шпитцер през 30-те и 40-те години на ХХ в.; което разбиране се осъществява като филологическа практика. Филологическа, защото се оформя чрез съсредоточено в детайла, акрибийно проследяване и съпоставяне на употреби на думи и изрази в романски и германски езици, както и в старогръцки и латински с цел да се възсъздаде общата основа на европейската култура; към обобщенията за единството на европейската култура не се възлиза иначе освен чрез организиране на изчерпващо знание за подробностите. Тази практика е и хуманистична, защото изследването на семантиката е мотивирано от определено разбиране за достойнството на човека, противопоставено на неговото обезчовечаване или унищожение, защото тя не може да открои ценностите на сегашното, без да ги изведе от миналото; в този смисъл историческата дълбочина и изборът на традиция са нейни съставни ценности. Хуманизъм, който не търси своите образци в Античността и в Ренесанса и за който човешкото не е мярка на всички неща. Хуманизъм, чиито образци са в ранното латинско Средновековие и за който божественото е мярката на човешкото и любовта е условие за познанието². Емиграцията в личен план, националсоциализмът и Втората световна война в социален са контрастният фон на тази хуманистична практика, фон, който можем да мислим, че я предизвиква. Най-сетне историческата семантика на Лео Шпитцер е едно от приключванията на голямата (продължила почти двеста години) немска и европейска, но и европоцентрична, лаическо-религиозна филологическа традиция. Характеристики, които Шпитцер определя като европейски, очертават исторически