Христо Фотев

Ленинградско възпоминание

В небето - все по-близо до човека.

Люляха ме балтийски ветрове.

В хотела там - до старата аптека -

аз ще умра от много стихове.

Те идваха - и питаха - "Къде си?"

А там високо някъде в нощта

вървяха по небето стюардеси

на пръсти - със усмивка на уста.

А думите им скачаха срещу ми

по палубата тъй както - из тръба

и от случайни, най-безплътни думи

внезапно се превръщаха в съдба.

Блестеше голотата им опасна

с ямбически-сияйни рамене,

и просто "Стала безпащадна ясна"

проблясна милостта на твойто "Не".

Сега аз знам наистина - къде си.

Високо - над самите дъждове,

зовяха ме в небето стюардеси

с призивно-елегични гласове...

В небето - все по-близо до човека.