Елин Пелин

Лаборатория

Селото се пробуди в мъгла. Гъста есенна мъгла, която покриваше всичко и висеше

като парцали по стрехите, по дърветата, по затрънтените огради на дворищата.

Николай Сенов излезе на чардака на тяхната къща и погледна. И като видя тая

непрогледна мъгла, в която всичко се губеше, лицето му неприятно се смръщи.

Стана му още по-тежко.

Николай Сенов преди осем месеца се върна от странство, дето свърши по химия. От

два месеца той беше в столицата да търси работа и снощи се върна отчаян.

Той вложи всичката си енергия и направи всичко, което можеше да направи един

човек с отлична диплома в ръка, със специални препоръки от своя знаменит в цяла

Европа професор, за да постъпи на служба, но не можа. Нещо повече, той се

унижава да търси препоръка и от видни партизани, които току-що бяха дошли на

власт. Ходи даже при някои министри, но напразно.

Той се върна унижен и оскърбен, захвърли дипломата в долапчето, дето бяха

наредени книгите му, които бе събирал още като ученик в гимназията, не вечеря,

не каза нищо на домашните си и си легна мрачен.

Мрачен стана и тая сутрин. Неговото младежко, хубаво и умно лице бе тъжно.

Усмивката, която винаги го озаряваше, беше изчезнала. И сега, когато изгуби

всяка надежда, той се изправи на селския беден чардак срещу гъстата мъгла,

непроницаема като неговото бъдеще.

- Какво да се прави?

От два месеца той повтаряше тоя въпрос хиляди пъти, повтори го и сега, но

отговор нямаше. Отговорът беше тая непрогледна мъгла, която лежеше пред него и

в която се губеше всичко.

Старият му баща излезе от къщи с вечната си кашлица и потъна някъде в двора.

Николай Сенов затули очите си с ръка.

- Срам ме е от стария. Потъна в борчове за мене, съсипа имота си и здравето си,

и сега накъде? Как ще се оправдаят дългогодишните му надежди, с които живееше

досега?