Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ние, нито бащите ни. Та потрепераха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на планините ни. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове, писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери.

Изпод праха на мечтите, изпод отломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове слисан, изумен, прогледнал, и вижда пред себе си разкървавения лик на народа, своя народ... Ние ще останем там, дето е народът: при народа, сред народа.

Гео Милев

Повечето от литературните критици и историци, които са писали за романа Хоро, са изтъквали като главно негово достойнство онова избухване на гражданската смелост и доблест, с която се казва на народа истината за убийците в мрачната и тревожна епоха. Но заедно с това са изтъквали и редица слабости на романа от идейно-художествено естество: липсата на плътен типичен образ на положителния герой комунист, какъвто имаме например в Село Борово на Крум Велков; липсата на партията като главна организираща сила; липсата на народа като колектив. И заедно с това: липсата на епическа широта при повествованието, на цялостно изградени образи, на стройна, добре обоснована композиция и пр., и пр.

Това всичко е вярно. И все пак романът Хоро е една от най-хубавите творби на писателя Антон Страшимиров, една от най-хубавите творби за Септемврийското въстание, която по силата на внушението, антифашисткия патос и своето българско звучене може да се сравни със знаменитата поема Септември на Гео Милев.

Романът Хоро е публикуван през най-тежките години на ранната фашистка диктатура у нас, когато ставаха априлските убийства и когато за всяка посмела дума можеше да се прекрачат праговете на казармите, дето хищно чакаха белите офицерски ръце с черните примки. Когато през 1926 г. творбата излиза от печат като 1 на библиотеката Зорница, тя сурово е спряна от цензурата, за да се появи отново едва след 20 години през 1947 г., в четвъртия том на събраните съчинения на Антон Страшимиров.

Когато писателят пише и публикува своята книга, са вече убити брат му Тодор, духовният му син Христо Ясенов, приятелят му Георги Шейтанов и много други творци, които е уважавал и обичал начело с Гео Милев и Йосиф Хербст. Той е разтърсен дълбоко от морална покруса. Той е разбрал, че народът, неговият български народ, е клан, убиван, унижаван, че този народ се е вдигнал на бунт срещу една нова, по-страшна от турската тирания. И писателят, който цял живот се е стремил да бъде ведно с народа, чувства, че негов дълг е да не го изостави и в тези тежки часове