КЪРВАВА ПЕСЕН

Поетът Пенчо Славейков дълго е дирил своето осъществяване в една поема-епос Кървава песен". Haчената през 90-те години, тази голяма творба остана недовършена до края на дните му. В Кървава песен" той е летописец. Домогва се до националното и като носи представи за народен бит и народна героика, и като се вълнува от лични спомени. В творбата звучи; силна носталгия по детството, по отминалото, както и в други негови произведения. Още в пролога заговаря мъчително сладостното тъжно чувство, извикано от спомена за безвъзвратно отлетели и неповторими детски дни. Това чувство се сплита с представата на поета за легендарния юнак, когото смъртта стигнала там горе на Балкана". Ражда се изпълнената с болка дивна песен за отминалото:

Детински златни дни, къде хвръкнахте вий?

Бял снежен къдърец на челото се вий;

от други помисли душата ми гнетена,

чуждее се от вас, и няма и смутена ...

Но все е спазена в душата ми една

тъжовна песен от ония времена

Това е:

песента за гордия юнак,

когото стигна смърт там горе на Балкана,

от лютия куршум в сърцето с люта рана ...

Сплитат се в поемата разни стилове: романтичен, интимно-лиричен и героичен, епично-разказвателен. Проечава тъжна въздишка по отминалото детство и звучи патос и гордост от величието на низ човешки дела, прославили народа ни. Постепенно изповедта на сърцето отстъпва пред пластичното повествование за бита и борбите на народа. Но характерната струя на философски размисъл се запазва и по-нататък. Авторът иска да разкрие трайното, да изясни непроменното в преходното.

В едно писмо до д-р Кръстев от 1912 г. той определя характера на поемата като философска преценка на историята ни. Очевидно е искал да се доближи до онова, което е постигнал всеки голям национален творец. То е било мечтата му. Привличан от големите проблеми на личното и световното ни битие, насочва се към философско тълкуване на нашата съдба. Поемата е останала незавършена. Тя не навсякъде е еднакво сполучлива, но това не ни дава основание да погледнем с пренебрежение философско-националния замисъл на автора. Спомнете си с каква любов и с какво вълнение пише той за своя епос в очерка си Иво Доля", който се вижда пред прага на старостта:

Когато аз, един от редките негови посетители, една есенна вечер се отбих да го навестя в малката му тиха стаичка, в която той живееше със средствата и грижите на един благороден чужденец (свои своя малко щат да знаят), аз го сварих дълбоко зачетен в своята поема во вечния, пръв печатан екземпляр". Отдавна вече той и мене не познаваше, по виждайки моето внимание към него, беше любезен и доста приказлив. Той четеше поемата си, но не помнеше и не знаеше вече, че тя е негова. А и дали разбираше още нещо от нея? Аз поех книгата от ръцете му и при слабата светлина на стеариновата свещ почнах да му чета: