Джек Лондон

Където пътят се разделя

Дали трябва, дали трябва в чужди.край да ходя, мила, сам без тебе?

@ШВЬБСКА НАРОДНА ПЕСЕН

Певецът с ясно лице и весели очи, се наведе и доля вода в тенджерата в врящия

боб, после стана и разгони с пръчка кучетата, обикалящи около сандъка с храната

и принадлежностите за готвене. Очите му бяха сини, дългата коса - златиста, беше

удоволствие да спреш поглед върху здравото му и свежо лице. Нова луна провираше

неясно очертан рог над бялата линия на снежните калпаци, нахлупени на гъсто

разположените борове, които тясно обграждаха лагера и го изолираха от. целия

свят. Толкова ясна и студена беше нощта, че звездите танцуваха с бързи,

пулсиращи движения. На югоизток едва забележимо зеленикаво зарево възвестяваше

започващото чудо на северното сияние. На преден план двама мъже лежаха върху

меча кожа, която бе тяхното легло. Между кожата и снега имаше дебел слой борови

клонки. Одеялата бяха навити. Отзад завет държеше лек навес - платно, опънато

между две дървета под ъгъл от четиридесет и пет градуса. То препречваше пътя на

излъчваната от огъня топлина и я отразяваше върху кожата. Друг мъж седеше върху

шейна, докарана близо до пламъка, и кърпеше мокасини. Отдясно купчина замръзнал

златоносен пясък и една груба лебедка показваха къде мъжете се трепеха всеки ден

в нерадостно търсене на богата жила. Отляво бяха изправени четири чифта ски - с

тях се пътуваше, когато отъпканият сняг в лагера оставаше зад гърба.

Швабската народна песен звучеше странно и прочувствено под студените северни

небеса, но не действуваше добре

на мъжете, които се излежаваха около огъня след тежкия дневен труд. Тя вливаше в

сърцата им тъпа болка и копнеж, някак сроден на глада, пращаше душите им да се

реят през хребетите на юг, в земите, където грее слънце.

- За бога, Зигмунд, млъкни! - заропта един от мъжете. Юмруците му бяха болезнено

свити, но той ги криеше под гънките на мечата кожа, върху която лежеше.

- Защо, Дейв Верц? - попита Зигмунд. - Защо да не пея, щом сърцето се радва?

- Защото нямаш основание да се радваш, ето защо! Огледай се, човече! Помисли за

изкопите, в които цапаме телата си вече дванадесет месеца! Помисли за това, че

живеем и работим като животни!

При този упрек Зигмунд, златокосият, огледа всичко наоколо - заскрежените кучета

вълча порода и парата, която излизаше при дишането на мъжете.