КУЛТУРНА КРИТИКА И ОБЩЕСТВО

Теодор Адорно

web

Всеки човек, свикнал да мисли и със слуха си, би следвало да се възмути от звученето на словосъчетанието културна критика не само защото то е съчленено от латински и гръцки като думата автомобил. То съживява спомена за едно крещящо противоречие. Културата не приляга на културния критик и той й дължи единствено усещането за дискомфорт. Той говори сякаш защитава било то девствената природа, или едно по-висше историческо състояние, и наред с това изтъква необходимостта от подобна защита, за да може да си въобразява, че е възвишен. Перманентно обругаваната от Хегел до Апология на Съществуващото дефицитност на субекта, подвластен по силата на своята случайност и ограниченост на сферата на биващото, става непоносима там, където той е опосредстван в най-дълбокия пласт на собствената си композиция чрез понятието, на което се противопоставя като независим и суверен. Но съдържателната несъгласуваност на словосъчетанието културна критика се дължи не толкова на липса на уважение към предмета на критиката, колкото, прикрито, на утвърждаването му със сляпа надменност. Културният критик не може да избегне допускането, че той като че ли притежава културата, лишена от подобно допускане. Неговата суетност идва на помощ на нейната: още с обвинителния си маниер той удържа идеята за култура изолирана, недостъпна за въпроси, догматична. Той отклонява всяко нападение. В случаите на отчаяние и безмерно страдание критиката очертава чисто духовното, състоянието на съзнанието на човечеството, упадъка на нормата. Докато се придържа към тази практика, тя се поддава на изкушението да загърби неизразимото, вместо в безсилието си да настоява, че хората се отвръщат от него.

Поведението на културния критик му позволява по силата на различието да надделее теоретически над владеещия произвол, при все че самият той доста често се срива обратно в него. Той включва обаче, това различие в културното производство, което желае да подчини и което се нуждае от него, за да мисли самото себи си за култура. С претенцията си за аристократичност, в която е заложено никога да не успява да постигне съвършена изисканост пред самата себе си, културата се освобождава от изпита на материалнните условия за живот. Тази изостреност на културните изисквания, отново иманентна на движението на духа, я дистанцира от същите онези условия толкова повече, колкото по-съмнително става достойнството на сублимацията, на непосредствено близкото материално осъществяване на надвисналата заплаха от унищожение на неизчислим брои хора. Културният критик превръща именно този аристократизъм в своя привилегия и проиграва легитимацията си, като й служи от позицията на уважаван и хоноруван душевадец на културата. Така, обаче, бива засегнато съдържанието на самата култура. Дори неумолимата строгост, с която тя произнася истината срещу лъжливото съзнание, остава редуцирана до омагьосания кръг на оспорвания