ЧОВЕКОЯДКАТА

Пиесата Човекоядката заема специално място в творчеството на Иван Радоев и се превръща в огледало на скандалната реалност на 80-те години.Драматургът вплита в нея елементи от митологията и социалния живот на времето, в което живее. На няколко пъти пиесата е редактирана, забранявана и отричана, но въпреки всичко успява да се наложи на театралната сцена и до днес. Нейната над 25 годишна история е свързана с култовия спектакъл на Младен Киселов, с цял ансамбъл от звезди, прочули се и направили забележителни роли именно в това първо представление, сред които Тодор Колев, Татяна Лолова и други. Повод за неразбирането й в началото са множеството метафори и абстрактно звучене, наличието на каламбури, остроумие и прочие препратки към действителността ,с които Иван Радоев си служи умело.

Светът на героите от пиесата е затворен и отдалечен от заобикалящата ги реалност. Смъртта витае навсякъде и не е абстрактна величина, а неизбежен елемент от реалността. Тя е оставила следи във всеки един детайл от делничното. Не случайно животът се превръща в кръговрат от безсмислени действия, загубили самостоятелното си излъчване. Всеки ден е просто спечелен - малка отсрочка, докато дойде краят. Бушоните изгарят по един и същи начин всеки път, Топузов идва и си отива и го замества друг Топузов, нямата Йота проговаря, колкото да изкаже всичко, таено и прикрито,а сетне отново онемява. Едни и същи реплики се завъртат и връщат читателя назад, после напред, като една люлка, която никога не спира.

Ако при първия прочит на пиесата долавяме алюзия със социалната действителност или загубената връзка между народа и управляващите, то по-късно изолираността се тълкува екзистенциално. Повтаряемостта на това старческо битие напомня за един омагьосан свят, от който човек не може да се измъкне.

Шишман, а после и Топузов на няколко пъти споменават: смъртта е неизвестност. Писмото на Шишмановия брат завършва дословно с една

от началните мисли човек сам се оплита в мрежата си, но заедно със себе си - и другите. Във финала, когато звучи сватбената реч на Редосеалко, отеква в съзнанието ни твърдението бъдещето на младостта е старостта.

Героите имат свой собствен начин на изразяване. Във всяка фраза се крие някоя мъдрост или извод за живота. За героите няма невъзможни неща, а в същото време нямат възможност за нищо. Надеждата се появява единствено, когато Топузов дава обещания за по-добър живот. За жалост те се оказват фалшиви, но поне за малко са дали светлина в мрачното житие на старците. Топузов се явява като спасителна лодка за всички останали, но е и този, който погубва вярата. Дългото чакане да се случи