Лабиринтите на смисъла. Критически речник за поезията на Христо Ботев

Валери Стефанов

МАЙКАТА

Мястото и важността на този образ в Ботевата поезия едва ли се нуждаят от специално доказване. Към майката се обръща героят в минути на раздвоение и душевна тревога, нейното съпричастие осветява радостта и скръбта. Безспорно е, че присъствието й в стиховете не се поддава на еднозначни тълкувания, колкото и примамливи да изглеждат с интуитивната си доловимост. Майката е свързана с определени реалии, участвува в характерни взаимоотношения - именно тяхното изследване би направило смислово по-обемен нейния образ.

В поезията на Ботев майката е преди всичко свързана с дома, тя е стожерът, топлината, уютът, лоното. По принцип робското пространство е застрашено, студено пространство - майката е призвана все пак да съхранява останките от домашната топлина на битието, на човешката интимност. Стоящата на прага майка е тревожният сигнал за драматичното разполовяване на пространството, за това, че чуждият външен свят е успял да се промъкне в дома и да застраши неговите устои, да подкопае екзистенциалните опори на личността. Изпращащата и очакваща майка неведнъж е била разтърсващият символ на застрашената домовитост на света, на крехките граници на вътрешното. Така още тук можем да подчертаем особената позиция на този образ, неговото бдение на границата на два свята.

Разделите и прощаванията със сина бележат в най-голяма степен силата на пространствената разполовеност. Синът напуска дома и поема горчивите пътища на скитничеството, майката остава в дома, по-точно - на прага, да се тревожи, измъчва и чака. И за повърхностния поглед не е трудно да забележи, че майката при Ботев най-често плаче и кълне. Плачът и клетвата не са само израз на ужаса и страданието. Преживяваща цялата покруса от поглъщането на чедото от безприютната външност на света, майката "използва" плача като последна крехка преграда, като унила полунадежда за отклоняване от страшния път.

Самото излизане на пътя е своеобразната смърт на чедото, рухване на всекидневната близост и съприкосновяване. В поемата Хайдути" тези значения като че са внушени най-силно и точно. Желанието на малкия Чавдар да иде при татка в Стара планина" бива посрещнато с горък плач:

Зави се майка, замая-

камък й падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

в очи черни, големи,