Красотата, величието и светостта на родната реч, разкрити в стихотворението Българският език

Цялото творчество на Иван Вазов е посветено на България, на любовта към нея. Ярък израз на преклонението му към българския език е одата Българският език.Стихотварението е вдъхновена защита на красотата, величието и светостта на езика ни. Написано като обръщение към човек във второ лице единствено число, то звучи топло и сърдечно. В същото врме е израз на болката и гнева на поета срещу хулителите и обругателите на родната реч, които гледат враждебно на България и всичко българско. В отговор на безпочвените им нападки,поетът заявява готовността си да брани своя език, да го превърне в свое вдъхновение и да воюва чрез неговата сила с хулителите му. За Вазов - патриархът на българската литература езикът ни събира в едно : земя, хора и история, традиция, съдба и родина. За него родното слово е неделима част от българския дух, красота и обич. Никой друг не е обичал тъй дълбоко и горещо езика ни и не го е възпял с толкова чист патриотичен възторг.

Още в първия стих език свещен на моите деди Вазов изгражда един величав образ на българския език, който е бил здрава основа на народа ни през вековете. Чрез него ние сме съхранили своята история за поколенията и сме запазили жи ва българскта традиция. Българския език той нарича език на мъки, стонове вековни, защото миналото на народа ни е изпълнено сас страдания и робски дни, а народът ни е страдалец. Това е майчиният за българите език език на тая дето ни роди. Местоименната форма тая е означение не просто на майката, а на цялата родина, така двата скъпи за всеки човек образа се сливат. Тъй като е свързан с такива светини като родината, майката и историята, родният език е свещен. Чувствата са възвишени, словата вдъхновени. През годините на робството езикът става непревзетата крепост на българите, тяхната държава на духа.

Древен е българският език. Великото начало на България започва с българското слово. Светостта и красотата на българския език се разкриват чрез реторични въпроси и инверсия. Нашата реч крие хубост и мощ, тя е гъвкава, звънлива, тоновете са руйни. Като прави характеристика на българския език и неговата изразителна мощ, поетът категорично отрича неверните твърдения на хулителите му и техните хули гадки. Така възхищението и преклонението пред красотата на българското слово се преплита с гняв и възмущение към отрицателите му.

Тези чувства вземат връх във втората част на одата, засилват изобличителния и патос.

Лирическият герой не може да приеме факта, че родният език е опетнен със думи кални. Еднакво силен е гневът му към чуждите и