Красивата лудост срещу благоразумната предпазливост

( 3та част от Вазовия разказ "Една българка" )

Лудостта е несъвместимост с общоприетите норми на поведение.Лудостта е обратната страна на благоразумието.Нейн двойник е рискът,посестрима й е несправедливостта,бунтът срешу спокойствието е знак,че съществува.Във Възрожденския контекст на Вазовото творчество лудостта е черта от нравствения облик на високите по дух хора.В условията на най-жестока тирания те не робуват,а властват.Извисени нас страха и мрака,светлите им души очертават пътя към всеобща свобода.Красива е лудостта на себепожертвователния човек.Спрямо християнската нравственост тя е свята.

Благоразумието пък е философия на низките духом.На хората,чийто кръгозор е пространството пред преклонената глава.Благоразумието е покорство.Душата на покорния човек е вместилище на страхове.Тя е непревземаема крепост за другите.Грозна е предпазливостта на благоразумните ,защото цели единствено личното оцеляване.Отблъскваща е жаждата им за спасителен оазис в пустинята на насилието и безчовечността.Преклонената глава е непривлекателна за сабята,но и чужда за Бога.

Съизмерявайки лудост и благоразумие,Вазов изгражда в разказа "Една българка" образите на баба Илийца и отец Евтимий.Авторовото послание за същността на истинската християнска вяра дължи въздействието си на избора на страни в конфликта.В контрастен план пред читателя застават божи служител и християнка.Символният рисунък превръща манастира в сцена,на която човешката нравственост е подложена на изпитание.Робската нощ откроява светлината на човешкото добросърдечие и поглъща мрака на егоистичния морал.Така писателят налага нова историческа мяра за достойно поведение,съответващо на нормите на човечността,християнската вяра и родолюбието.

Суматохата след кървавия погром на Ботевата чета е страховитото време,в което Базов изправя един срещу друг два житейски светогледа.Историческата ситуация налага нови норми за човешко поведение,несъвместими с християнските.Нормално за роба е да тръпне в страх пред озверелия властник,забравяйки род и вяра.Нормално е да прежали всяка надежда за свобода,след като дори най-смелите духом са сразени от черкезки куршум.Нормално е и душата на злочестата селянка да тръпне сред страховитите зъбери на робската нощ.Всеки детайл в природното описание навява страх.Мълчанието на клисурата под тъмното небе е определено като "плахо" и асоциативно се свързва с покорството.Така мълчат селянките под камшика на заптиетата.Единственои реката се обажда в робската нощ,но