Елин Пелин

Край воденицата

Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и

жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с

патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки

защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът

простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.

- Ох, ще осакатея, брее... на стари години!

Слънцето 6е заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече

последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина,

дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея

над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният

ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня.

В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха

жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна

челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна

шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка

клопатарче.

Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с

огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему

позволи.

- Милено... Милено... къде се дяна? - завика малко обезпокоен той и внимателно

впи очи в мрачината.

- Тук съм де - обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, -

Тук съм, тук.

- Хайде, прибери се, стана късно!- викна малко наставно старецът.

- Е, нека полея , Жегата е прегорила всичко! - обади се Милена.

Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината.

В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.

До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно

чопкаше по тръните натоварено магаре.

- Добра вечер, Милено! - обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из