Повестта Крадецът на праскови е една от най-успешните творби на Емилиян Станев. Отразява един нещастен брак, невъзможната любов и омразата на хората по време на война.

Първата представа за Елисавета добиваме от спомена на стария учител по математика в началото на повестта. Облечена в светлосиня рокля , къдравата и коса, златиста и буйна, очите и дълбоки и сини, жена на полковника. Това, че тя е жена на полковника я прави много нещастна. Той и обещава един щастлив брак, но това не е така. Нейният съпружески живот не беше щастлив. Полковникът бе суров човек и неговия сприхав характер стана тя да се чувства самотна и преждевременно остаряла. По цял следобед стои самотна на трема, където шие или чете. Единствения разговор който водят е, когато той се прибере и и съобщи новини или когато намеква, че вече остаряват. Елисавета е от знатно, но бедно семейство. Това я подтиква да се омъжи за полковника, който е богат и може да и осигури всичко от което се нуждае. Но техния брак не е истински, а само по сметка. Тя е бездетна и това я прави още по-нещастна. Лиза и Михаил се местят в студената колиба в лозето заради многото кражби. Бурени и храсти я обвиват като мрачна развалина. Почернелите керемиди на покрива бяха обрасли с жълти мъхове и сиви лишеи...никаква пътечка не се виждаше към нея.

Но това един ден се променя. Когато чува звънеца скрит в чучелото да звъни, тя се досеща, че може да е някой крадец, а може и някое куче да е влязло и решава да провери. Но тя вижда сръбския пленник, който държи притиснати набрани праскови и грозде към гърдите си. От този момент той се влюбва в Елисавета. Тя му носи храна и се уговарят на другия ден пак да дойде, като го предупреждава, че е в опасност. Вечерта тя не споменава на мъжа си, но започва разговор за сръбските пленници. Той и казва да не се притеснява за тях и да остави тези даскалски приказки.

След време пленникът започва да посещава все по-често Елисавета. Тя се влюбва в него и с нетърпение очаква срещата с него. Тази любов много я променя. Тя е по радостна и се подмладява. От тези дни тя престана да бъда предишната Елисавета, тя бе разделена на две същества: едното примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата старост с безразлично отчаяние и тъга, а другата- непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желание да живее свободно и щастливо. Всеки ден тя чака пленника до липата, като не се страхува от техните срещи както в началото. Когато е с него го задържа до последната минута, за да бъдат двамата. За нея липата става живо същество, мълчалив и верен съучастник. Всяка нощ, когато си легне тя мечтае как на есен ще се раздели със съпруга си и ще тръгне с Иво.

Краят на лятото идваше, а през последните няколко дни Лиза не беше виждала своя любим. Полковникът беше наредил на ординареца да стреля по всеки който влезе в лозето му. Една вечер се чу тананикане на мелодия в лозето на полковника. Ординарецът видя крадеца и изпълни това което му беше заръчал полковника. Старият учител, който също чу подсвирването видя и червения пламък на изстрела. От дома на Елисавета се чу вик. На сутринта стана ясно, че към четири часа се е застреляла с револвера на полковника.

Любовта между двамата е много силна, но и невъзможна. Накрая завършва със смърт. Тяхната смърт съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Двамата влюбени стават жертви на болното време.

В повестта си Крадецът на праскови Емилиян Станев представя една невъзможна любов, родила се по време на войната. Полковнишката съпруга се влюбва във врага.

Основния център в повестта е невъзможната любов между съпругата на полковника Лиза и сръбския военнопленник Иво. Тя се ражда в един горещ следобед, когато Иво идва в лозето на полковника за храна. Симпатията между двамата бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Защото се ражда в трудните години на една война, когато не е време за нежност и сърдечни чувства, невъзможна е заради съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят. Нейните родители са обеднели и я подтикват да се омъжи за полковника. В тяхното семейство няма любов, тя не го обича. Едно от най-важните неща в брака, които сплотяват още повече съпрузите е да имат дете. Но това не е реализирано при нея тя е бездетна което я прави още по нещастна. В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта. Тя не може да напусне съпруга си, нейните родители не са я възпитали по този начин. Друга пречка за невъзможната любов е ординарецът. Той на скоро овдовява и също е влюбен в Елисавета. Той е свидетел на зараждащата се връзка и може да каже за това на полковника. По късно, когато Елисавета действително се влюбва тя намразва своя съпруг, защото осъзнава, че връзката между тях е по скоро формална отколкото истинска. Той беше виновникът за пропиления и живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицерския си чин и блясък, с обещанието да и създаде щастлив и сигурен живот. Тя не получава любов от него, държи се с нея студено. Те са отчуждени, но когато тя се влюбва в Иво усеща нещо различно и красиво. Тази любов я променя много. Става по радостна и се подмладява. Това се забелязва дори и от полковника. Когато раняват крака му той намразва още повече сърбите и заповядва на ординареца да стреля по всеки който дръзне да влезе в лозето му. Ще стреляш по всеки, който влезе в лозето заповяда му той, когато му предаваше пушката. Аз отговарям.

Любовта между Лиза и Иво си остава невъзможна и завършва със смърт. Една вечер старият учител долавя звук от лозето на полковника. Той се учудва кой ще дойде да краде в тази светла нощ. Няколко пъти той чува тананикане на една и съща мелодия, но на третия път тя звучи по бавно. В същото време чува и дрезгавия глас на ординарецът и вижда червеният пламък на изстрела. Фаталната развръзка на личната драма - грозното убийство на сръбския пленник Иво и самоубийството на Елисавета, съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Устремени към духовно извисяване в красива хармония, двамата влюбени стават жертви на болното време.

Любовта между Елисавета и Иво Обретенович, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето.