Тема

Крадецът на праскови

Героите на Е. Станев винаги се стремят и много често успяват да преминават невидимите граници между Добро и Зло докато търсят истината за света и за себе си.Писателят не ги осъжда, както и учителят не съди Елисавета, а само разказва, за да видим и ние онези пространства, които се откриват пред истински влюбените души.

Любовта е по-силна от смъртта, иначе човешкият род щеше да се заличи от земята или да живее в мечтаното царство на щастието.Оградена от всякъде от смърт, Елисавета изживява любов, която осмисля живота и.Опиянена от чувството, тя дори не може да помисли че то я води към смъртта.Любовта променя сетивата на Лиза и я прави по-добра.Тя иска всички да са щастливи, което е лудост-нали е война!

Редът на войната е по-силен от реда на полковника-пленниците бягат,войниците дезертират от фронта, кражбите, убийствата и спекулата довеждат в душата му Урок, недоверие и страх.Страхът обзема и него, защото железният ред, които е въвел, може да удържи устоите на струващият се свят, нито любовта на бездетната му жена.

Диалозите между съпрузите разкриват тяхната отчужденост Елисавета мечтае за бъдеще, свързано с пленника, но не може до край да заглуши гласът на съвестта си, свързано с миналото и съпруга и. Вечерното скарване и дълго лутане (като слепци) из лозето само показват окончателното скъсване на духовната връзка между тях.Светлината и тъмнината са видими прояви на Добро и Зло, но вечният им кръговрат оставя усещането за човешко безсилие.Личното щастие на Лиза е контраст с мрачната картина на поредната национална катастрофа.Това, което за нея е Добро за мъжът и е Зло,.

Моралът на всяко общество, отхвърля такава незаконна любов.Елисавета знае това, но се интересува от моралният закон на обществото, защото вече е обсебена от по-висшия морал-този на чистото любовно чувство.Узнала щастието да обича и да бъде обичана, тя е готова да последва крадеца на праскови, на където той пожелае.Пленника се превръща в единствен смисъл на живота и, и в този момент тя доброволно се отказва от другнормаленживот.

Стремителното движение на разказа към кулминацията е забавно във времето.Петте дни, в които пленникът не се явява, са срок за проверка на чувствата на Лиза.Липсата на действие е компенсирана от интензивен душевен процес и неговата същност може да се определи като Страх пред неизвестността.Този страх е въздесъщ.Пред неизвестното, Лиза е Сломена, разсеяна и мрачна, а Търново от крепости и символ на българския дух се превръща в един безлюден град, не метен и не почистван.Хаосът е заменил реда навсякъде и смъртта е краят на реда и любовта.Домът на Елисавета пази не само спомени и миризми, спомени и тишина.Той носи и идеята за подреден, тоест за роден живот.На смислово равнищекъща и колиба се противопоставят така, както са противопоставени окончателно усвоеното от хората пространство-Домът, и временното и обиталище-колибата.Домът трябва да е устойчивото осветено от традицията пространство за семейството,Само, че хаосът в живота му е отнел най-същественото нещо-любовта.Тъкмо тя липсва в Дома.В обиталище на най-съкровеното чувство се е превърнала в колибата-временният дом на човека.Връщайки се в дома си, Елисавета усеща,че може би няма да и стигнат силите да напусне това уютно кътче, защото силата на традицията е непреодолима.Къщата е обречена да живее своя живот,подреден от вековете.И обитателите са обречени.Неусетно разказът преминава във свидетелството на учителя, за да видим през неговия погледсъдбовностната вечер, пълна със светлина и смърт.Чудна е нощната тишина.В нея се чува даже шумът от скачането на щурците.Внезапно тя е разрушена от падналия камък.Последното послание на пленникът крадец към Лиза е едно тихо подсвиркване, мотив от някаква мелодия,които звучи меко зовящо и удивително напомня птича песничка.Изведнъж пространството се изпълнява със звуци гръм, които изпълва нощта, къс задавен вика, ужасен глас и женски писък,дрезгавия глас на ординареца и виковете на полковника, плач и цял водопад от кучешки лай.

Посланието е изпълнено с болка и съжаление, породени от това, че душата на съвременния човек е загрубяла.Той е прекъснал връзката си с природата, изгубил е усета си за красивото и доброто.Увлечен от идеята, че най-висшето същество човекът е престанал да цени живота.Посланието на текста е в утвърждаване на човечността като ценност. Шипковият храст символизира фолклорната представа за дълго човечност.