Елин Пелин

Косачи

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в

мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на

жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори

страстните си гърди и замря в наслада.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво

спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага

и хладина лъхаше из тайнствените й недра.

От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:

- Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!

- Ида, и-даа! - отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви

пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се

мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на

рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.

Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките.

Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на

пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава

на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше

замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да

скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха

половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.

- Какво замълча, Благолаж? Карай де - каза му Лазо, който трупна съчки на огъня

и легна.

Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още

веднаж и почна:

- Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава,

хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река

и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото

поглеждала, умирал от любов по нея.

- Ей! - въздъхна Лазо.

- Мълчи! - обадиха се другите.