Косачи

(Трансформиращ преразказ от името на Лазо)

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа, Безкрайното тракийско поле потъна в мрак. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Марица тихо подплиснуваше мътните си води с лениво спокойствие се шареше между тъмните брегове, обраснали с върби. От ливадите се чу ясен мъжки глас ,който извика Андреа, а от далеч се отзова друг. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тях изгряхме ние. Петима селяци от загорските краища, дошли да търсим с коси на рамо работа в далечна Тракия. Аз бях сух, слабичък момък. Бях приклекнал до огъня и потиквах съчките. Другите селяни бяха увити в ямурлук и налягали около огъня. Гледаха играта на пламака. Най-старият от нас беше 50 г. Той беше подпрял глава на жилестата си ръка пушеше замечтано. Казваше Благолаж. Постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци заемаха половината от лицето му. Хитри и умни очи играеха под гъстите му вежди. Трупнах съчки на огъня и си легнах. Попитах Благолажа за какво замълча и да дава по нататък. Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче. Започна да разказва за едно царство в което имало някаква царска дъщеря. Тя била хубава. Красотата й се влачела след нея като копринена река. Всеки когото поглеждала умирал от любов по нея. Аз въздъхнах. Другите ми направиха знак да мълча. Казах. Че Благолажа лъже. Той ме погледна право в очите. Каза ми, че това е приказка. Рекох, че това са бабини деветини, докато се озъртах плахо. Благолажът ми повтори, че това е приказка. Попитаме за какво ми е истината. Каза да вземе да ми разказва за съдраните гащи на дядо Тодор или за смачкана келимявка на дядо поп. Или да ми разправя за нас дето сме тръгнали да бием път чак до далечна Тракия на коситба. Рече ми, че това е истината и за какво ми е тя. Попитах го и тези чудновати работи за какво са ми. Той каза, че са чудновати но хубави. Слушаш и се забравяш и тука така тези чудновата работи започват да ти се ченат истина. Затова има приказки и песни, за да те измъкнат от истината. Благолажът продължи да разказва за царската дъщеря която била огън. Женила се три пъти за трима царски синове и всички умирали още първата нощ задушени от дългата й коса. Със самодивски целувки изсмуквала алени кърви и ги пила. Благолажът произнесъл последните думи със стиснати зъби, рязко и страшно. Косачите му отвърнаха с гoрещи възклицания. От гърдите им се изтръгна неволно сумтене. Аз ударих с юмрук земята и настоях да продължи да разказва. Спокойно Благолажът рече какво повече от това искаме. Казах, че бих приел такава смърт. Един от другите ми отвърна, че и да види не може да повярва. И моята Пенка имала златни коси а пък аз съм бил още жив. Отвърнах му, че моята Пенка е друго. Стамо ми каза, че затова съм я оставил. За да се довлека чак до тук. Рече ми, че и на мен сърцето ми било мъртво. Нямало месец откакто сме се земали, а пък аз съм я оставил. Имаше суров поглед. Гласът му беше тежък и грапав.

Отвърнах му че си е моя работа. Пак рече Стамо, че пак ще си е нейна работа да си намери друг. Плахо му отговорих да не повярва. Настъпи продължително мълчание. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа. Сякаш падна в тайнствените води на Марица и се удави. Спогледах ме се плахо.

Благолажът вдигна пръст тайнствено и каза, че е кукумявка. В тайнствената нощ тишината стана зловеща. Аз въздъхнах дълбоко. Благолажат ми каза да въздишам имало защо. Млада булка съм оставил. Буйна бил младежката кръв. Да не се чудя, че излизат неверни моми , оставени от момъците си. Пак се обади Стамо о ми каза, че това за Пенка е лесно. Тя си имала стари любовници. Друг каза лукаво, че си я бива. Аз плахо погледна в тъмнината. Думите на Стамо ме удариха в сърцето. Огънят угасна. Дружината замълча. Проговорих, че някой сирумах предал дух. Благолажа рече, че и някоя билка се е предала на друг. И ме попита дали съм чувал песента за невярната булка Стояница и дали искам да ми я изпее. Казах му, че ми е все едно като са такива магарета. Веднага в тъмнината се подаде гъст и треплив глас който запя тъжна песен. Думите като пъстри цветя се изплитаха на венец и с безкрайна болка се спускаха като поток изпяваха историята на булката .В песента се пееше за войника Стоян който поръчал на своята вечеря хубава булка ако го обича да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Стояница си спомнила за млад Гургул, с когото се любила. Метнала менци на рамо и отишла на проклетото кладенче. Благолажат прекъсна песента която пееше и ме попита дали ми харесва тази песен. Не му отговорих. Той ми каза да спя. Стамо се обади и рече , че дали ще спя или ще плача. Лежах и мислех. Подигравките на другите ми се забиха като остри игли в сърцето. Подкачките ми се сториха възможни. Пенка наистина ме обича, но невидени очи се забравят. Ще си каже, че вчера я взех и я оставих сама. И в моето село има кладенче. Моята Пенка всеки ден ходи там. Мъчителна въздишка се изтръгна из гърдите ми. Марица тихо подплиснуваше водите си между сънливите брегове. Всички един след друг заспаха, само аз не можах. Подигравките на всички ме отнесоха към Пенка и въображението ми за почна да рисува картини. Виждам я тънка, пъргава и бяла като сняг. Оставих я за пуста печалба. Утре пъргава ще стане и ще отиде на кладенчето за вода. Там може би ще намери някой. На хорото много се задяваше с нея, а пък и Пенка е жена може да се поддаде. Тъмни храсти могат да закрият кладенчето. В тяхната зелени Пенкиното лице белее, а по него минава чужда мъжка ръка. Стреснах се и станах. Помислих си какво правя тук. Нощта мълчеше, а щурците пееха Пенка.

Рано сутринта когато косачите станаха видяха, че мен ме няма.