Чудомир

Консулът

Още първия път, като замина с дружината за Влашко и работиха каквото

работиха, щом дойде време да се събират за връщане, той щукна нанякъде,

без да се обади, и другарите му го оставиха. Тогава се губи три години.

Жена, разправяха, го била магьосала, та затова си не идвал. Чакаха го в

къщи, чакаха го, па баща му рече един ден:

- Той, нашият халосник, се е пазарил, види се, за консул в Браила,

затова се не връща!

Оттогава му излезе име Консулът.

На третата година около коледни пости си дойде за малко, но щом видял

един ден върху чалмата на Ибрям Чилингира цъфнал кукуряк, дигнал си

дърмите надолу към Бялото море и осем години ни хоп, ни гроб. Като се

върна оттам, беше вече с брада, с цилиндро и желти гамаши. Колко го

мъчиха да го задомят, та да се прибере, ама не се лови ки!

Стоя каквото стоя, и пак заду нанякъде. Майка му се стопи като свещица,

клетата, баща му остаря, плевникът им се килна на една страна и бурени

заглушиха двора, а него все го няма. Чак кога слана падна около ушите му

и мустаците му увиснаха, пристигна един ден едър, натегнал вече и както

казваха, с кемер жълтици около кръста. Дойде си, ама все си го смятахме

за гост. Ту в града ще прескочи, ту из гората се губи с дни, с мотика

камъни да копае и руда да дири, ту по панаирите скита. А остане ли

някога в село, все сякаш го не сдържа. Ходи насам-натам и очите му все

далече мерят.

Инак, да речеш, душа човек, кротък, умен, сърцоват, а пък сладкодумен,

сладкодумен. Само че не го свърта на едно място и се занася по

небъдници. И разправя, разправя за било и за небило. Дойде ли в дюкяна,

та приседне до някоя маса, всеки тътрузи стол към него и дорде се

усетиш, налепили се наоколо му като мухи. А почне ли да разправя -

отиде, та се не видя. Пладня мине, добитъкът мучи за вода из оборите, а

никой не става. Хаджи Дончо, и той, пастърма ли опечена крепи на дилафя,

ракии ли налети държи на подноса, забрави и поръчки, и мющерии, слуша,

слуша, па като се сепне, че хора го чакат, заситни чевръсто, усмихнат и

дума:

- Лъже киратията, брей! Много лъже, ама хубаво лъже!

Беше през Руско-японската война. Ти я не помниш, ама голяма битка беше

тя и много народ се кърдиса. Тогава си беше пристигнал пак и денем

скиташе все по гората, а вечер, като дойде на дюкяна и почне, забравяме

хляб да ядем.

-...Седа си, кай, чичо Минко, днес по пладне под Братан в урвата до

кладенчето и обядвам. По едно време дигнах кратунката да пия вода. Като

я дигнах и погледнах, видях високо горе в небето два орела се бият точно

над главата ми. Бият се, ама един бой, ти казвам - поразия! Дебнат се,

дебнат, че като се вчепкат да се уплетат един друг, станат на кълбо и

почват да падат надолу. Падат, падат, след това пак се откъснат,

завъртят се на колело, дебнат се, дебнат и пак се вчепкат. Зарязах аз

яденето и както си седях, свалих шапката, подпрях се с две ръце отзад и

гледам. Бориха се, бориха се, хвърчаха пера наоколо, по едно време,

както се бяха хванали наново, нещо черно се отдели от тях и почна да