В своето произведение История славянобългарская, пропито дълбоко с демократичните идеи на Възраждането, П.Х. възкресява историческия спомен за героичното минало на родината си. Подбудите за написването на творбата са главно патриотични и разкриват желанието на писателя да събуди националното съзнание на българите, да им помогне да се съхранят и просъществуват, въпреки робството и тежките социални условия. В епоха на непрекъснати конфликти и противоречия общественият деец поставя значими проблеми като непознаването на българската история и култура, което води до липса на самочувствие, срамът от национална принадлежност и липсата на любов към българския език и род, от където идва и преклонението към чуждата култура и език. Разрешаването именно на тези проблеми трябва да поведе народа по нов път на културно и икономическо развитие.

В откъса авторът ясно очертава своите мотиви и подбуди за създаването на История славянобългарская. За него историята е неизчерпаем източник на мъдрост и стои в основата на културното развитие и бъдещия прогрес на всеки народ. Тя обогатява човека, помага му да преодолее старите грешки и да продължи по пътя на усъвършенстването си, уверен в получените знания и умения. Възрожденецът внушава на неуките си сънародници, че познаването на миналото обогатява човешкия разум и надмогва срама от невежество. Книжовникът набляга върху значимостта на старите летописи, на писменото слово като сигурен източник на познание. Чрез четене на старите книги човек добива мъдрост, като опознава суетата на земния свят, преходността и непостоянството в живота. Изучавайки миналото, човекът разбира, че няма вечна слава и възход

Освен желанието на хилендарския монах да убеди хората в ползата от историята, се наблюдава и остра критика на отцеругателите и изменниците. Неспособни да оценят достойнствата на своя народ, те унижават българското в себе си, пренебрегват възвишените патриотични чувста и предават родината си. Паисий влиза в диалог с тях, за да отрече родоотстъпничеството. Поробени от векове, българите са неуки, срамуват се от своя род и са привлечени от гръцката култура. Те се oбръщат към чуждия език и обичаи. Гневните обръщения и повелителните глаголни форми доближават словото на хилендарския монах до поучителните християнски проповеди, с които се отварят сетивата на вярващите за истината. С пламенното си слово Паисий укорява родоотстъпниците, разбрал и посочил причините за чуждопоклонничеството и тяхното невежество. Той градира своите аргументи, за да ги вразуми и приобщи към националните ценности. Найважното доказателство са историческите факти за славното минало на българския народ. На срама и незнанието той противопоставя патриотичната гордост, постигната чрез знание: От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са