КОЛКО ВИСОКО И КОЛКО НИСКО В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ" ОТ ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Преди да подхванат течението на историческото време като събития и промяна на установености, Записки по българските въстания представят едно митологично установено време на ценности чрез света на котленските овчари. Общ живот, белязан със знака на оскотяването, животинска мръсотия, пестеливост, граничеща със затъпяване, суеверия, минаващи за набожност, вечни нападения и пре*ивания от татарите. Свят, за който повествователят уточнява: Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. Във високия ред на ценностите в този живот битуват броя на овцете, благоговеенето пред своите богати съотечественици и робството към обичаите и нравите, установени от памтивека. Толкова установени, че са станали ритуална митологичност. Това, което нарушава този изначален свят на сведените до животни хора, са попадналите в него различни люде - разбойникът Кондю, самият повествовател, който уточнява, че двамата с Кондю са съмнителни личности, че твърде малко се грижихме ние за доброто на овцете. Тъкмо от проблема за различието на отделни хора от общата установеност тръгва овладяването на българското време, погледнато от дистанция, разчленено на отделни свои аспекти, видяно чрез разни типове хора, и същевременно нивелирано от всекидневието, положено в НИЕ чрез участието си в могъщата власт на масата. Различаването от типовите ситуации или хора е начинът в Записките българите да разберат, че са повече от това, което могат да знаят за себе си. В този смисъл случващите се исторически събития са безсп*рно провокирани от различни хора, но в своето случване изискват отговор от всички, принуждават попадналите в тях чрез спонтанността си да се върнат при себе си. Повествователят е пътник, чийто хоризонт постоянно се отваря, необременяван от предпоставени ценности и антиценности. Така българското време се движи като причиннообосновано, но не и като ценностно окрайностено, не и като готово да отсейва битието на високо и ниско. Вечно неподготвеното българско време да разделя ставащия живот в бинарни възможности, да налага безалтернативни табута и светини, води до това, че пътят е видян като общество на транснационалните колективи, чиято етническа разграничителност е нищо повече от външна ситуация, която обаче, чрез разнообразните реакции на всички участващи в нея е множествено овътрешностена, полифонична и отказваща да даде еднозначен отговор за битието.

Не ще и дума, че в Записките топосно белязаният човек е изначална даденост. Топосът може да е град, село, етнос, социална група, но той е като че ли един от малкото неподвижни екзистенциали, положени в началото на битието. И понеже е така, ще започнем да четем Захаристояновото българско време тъкмо чрез етническите границополагания.

ТУРЦИТЕ

Те безсп*рно, винаги и навсякъде, са различни спрямо повествователската гледна точка. Натрапени на битието отвън, чрез сила. Ако се приеме, че повествователят е оценъчният план на българското битие, то присъствието на турците в него е по неволя възприеман алогичен факт. Турците са битие в битието, техният физически и духовен периметър е свързан с правата, докато за българската екзистенция остават задълженията. Но за да се осъзнаят турците като факт, от който зависи българското, трябва да бъдат сведени до човешки дейности, да бъдат разкрити мотивите им за да и защото. В българския свят на Захари Стоянов за да на турците няма друго обяснение освен демонстрация на сила, внушение на страх и желание да се съхрани