Славата и позора в одата "Кочо" на Иван Вазов


Когато пише тази поема превърнала се в ода,той го прави с чувство и голямо художествено майсторство,което е чак завидно.Ето защо картината която вае Вазов с думи всякаш оживява и читателят чувства динамиката,ритъма на епохата.
Душите на всички бойци,сбрали се в Божия храм да се борят за живота си, за своята свобода и чест, техните души политат към вечността. Душата на поета е изпълнена с толкова много болка... Пред паметта на загиналите творецът поднася своя поетичен поклон и увенчава с вечна слава загиналите чеда на България. От пепелта на забравата Вазов възкресява спомена за трагичната смърт на перущенци. Единствена материална следа във времето е гробът на загиналите, защитили не само родния град, но и отечеството. Тяхното лобно място - храмът на Перущица - става символ на святата саможертва за национална свобода. С името на Перущица Вазов назовава Вечната слава на падналите за свободата на България. Писателят изтръгва от сърцето и душата на цял народ дълбок поклон,написвайки за героизма на храбрите войни в историята на България. Трагичната саможертва на перущенци изравнява националния дух с общочовешките примери на безсмъртие. Това е достатъчно основание за Вазов да извиси духовния ръст на националната трагика над великите примери на героизъм и слава в човешката история. Възторжената възхвала на националния дух, това увенчаване с поетични лаври на "бледната" Перущица и нейните герои е самата основа на произведението, това, което именно превръща поемата в ода. Разбираш, че всички други обстоятелства и случки, поетът разказва само за да има възможност да излее този свой възторг. Да изрече вдъхновеното и да вреже в съзнанието на поколенията своето преклонение пред града.

Перущице бледна, гняздо на герои,

слава! вечна слава на чедата твои...

Тук Вазов не само излива своя възторг,но и показва нейното място и значение в историята на националния дух.

и нашта свобода ти я освети,

и за толкоз жъртви гордо отмъсти.

Най-ужасяващото и трагичното в живота на хората са войните.Носят страдания,разделят близки,причиняват всякакви нещастия.И въпреки периодите на жестоки изпитания за българите Вазов отново открива и показва красотата на достойния човек и на народа ни.Защото именно в трудните моменти виждаме доблестта на героите,тяхната духовна и физическа сила,както и честта им. Кочо умира с освободена от робски помисли душа.Трагично-величав е подвигът на Кочо.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!
Одата Кочо е трагичната поетична възхвала на българското духовно безсмъртие в Епопея на забравените от Иван Вазов