КЛЮЧЪТ КЪМ НАДЕЖДАТА

Когато у "надарената с всичко" Пандора надделяло любопитството, тя вдигнала похлупака на урната, подарена и от Зевс. Оттам излезли сред хората злините, грижите, и страданията, непознати дотогава на смъртните. Пандора захлупила веднага урната,но на дъното и останала сама НАДЕЖДАТА.

Ако има нещо, вътрешно присъщо за човека - за мислителя, за последния клошар, за богаташа, за детето в инвалидна количка, за сиромаха, за невинния, за виновния, за професионалния убиец стигнал до електрическия стол, за всеки от вида "Homo sapiens" е само тя - НАДЕЖДАТА.

Ползва се за всичко.

За здраве.

За радост.

За любов.

За живот. И когато дойде време да се "разведем" с него, сигурно си тръгва едва след нас.

Няма съмнение, че болестта, слепотата, позорът са зло и страдание почти за всички и почти навсякъде, но ключът към надеждата стои у всеки човек. Той сам си го изработва, шлифова, докато напасне в бравата, наречена НАДЕЖДА.

Ключът е език на който шепнем мечтите, желанията и намеренията си.

В синонимния ред на думата "надежда" са се подредили: очакване, вяра, упование, надяване, ожидане, вероятност, изглед, шанс, блян, мечта, нахтар /диал./, все слова обемащи смисъла на човешкото мироздание.

Едва ли има по-голямо вълнение у човека , от въпроса за неговата съдба. И не познавам по-сигурен ключ към надеждата от внушенията на Фьодор Достоевски за това: "да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христа".

Според Достоевски на човека не е нужно възпитание, а чудо, защото невъзможното за човека е възможно за Бога - не превъзпитанието , а възкресението осмисля потребността от вярата в Христос.

Достоевски познава най-съкровените надежди и най-престъпните желания на човешкото сърце, а човека е изграден от страсти и потреби, които не са разумни и не е достатъчно всичките му действия да бъдат обяснявани само със законите на разума.

Човекът не се ражда за щастие. Човекът заслужава щастието си, но винаги чрез страдание. Страданието е законът на нашата планета. Когато го изпитваме нещо престъпно ни напуща и очиства. Така надеждата се сплита с вярата.

Неоспорим факт е, че най-големите престъпления в историята на човечеството се извършват в името на божеството: прословутите Кръстоносни походи, с най-безумният - Детският кръстоносен поход от 1212 година, пожертвал 10 000 деца, неизброимите религиозни войни, днешните изстъпления на фанатизма, съсипват надеждите за добруване.

Връзката между политика и религия винаги е била бурна, но днес хуманизма е разколебан от последния опасен обрат - фундаментализма. Наложи се светът да осъзнае докъде стига нетърпимостта, престъпността и терора.

По време на едно предизборно събрание през 1991 година алжирските фундаменталистки лидери не се поколебават да изпишат в небето с помощта на лазер свещенната формула "Аллах е велик". Само че доказателствата за "величието"на тази религия с днешна дата се оказват изчерпани. Би следвало човечеството да съедини религията със светската рационалистична мисъл, така, че нито фанатизма, нито атеизма да възпрепятстват надеждите за световен сговор.

"Времето на политиката и религията е отминало. Настъпил е часът на науката и духовността" - иска ми се да вярвам в тези думи на Джавахарлал Неру.

Човекът е религиозно и социално същество. Независимо дали мълви молитви в църква, джамия, синагога, или будистки храм, той търси разковничето за мечтите си , което е поместено у самия него: да иска от себе си колкото може повече, да прощава на другите колкото може повече, да дава на ближния колкото може повече.

Дошло е времето, в което християнската максима : "Щом имаш две ризи, дай едната на ближния си" да се преосмисли в : "Щом имаш една риза и тя е по-нужна на ближния, дай му я". Пък може това да е ключе към човешкото щастие.

Човекът не живее само своя собствен живот. Той живее за своето семейство, за своя народ, за цялата човешка общност. Важното е да посее, дори и да не може да дочака цветовете и