КИРИЛ ХРИСТОВ

Трудно е с няколко думи да се определи мястото и значението на Кирил Христов в историята на националната ни култура. Неговият път е непрекъснати зигзаги на обществено поведение, на идейни лутания, блъскане от едни противоречия в други. От краен шовинизъм до национален нихилизъм, от идеализма на социалистическите увлечения до пълно отричане на социалните и обществени идеали, от расизма до антифашизма, от преклонение пред милитаризма и прусащината на кайзерова Германия до възторжени химни на славянството. Списъкът на неговите идейни противоречия може да бъде още много продължен. Но ако търсим Кирил Христов в идеологическите измерения, то значи да не видим нищо от него: образът му се разпилява, раздробява се на безброй малки части без значение и стойност. В областта на идеологията и морала, на мисълта и философията той беше дребен и незначителен, тук всичките му опити и амбиции обикновено завършват с провали. Само в една област Кирил Христов си остава неизменно голяма величина, фигура с голяма стойност лириката. Тук е неговото царство, тук той властва, тук се нарежда между първенците на българската поезия.

Кирил Христов е роден лирик, във всичко лирик. Всичко, до което се докосне, у него се превръща в лирично изживяване, в поезия. Субективен във всичко в мисленето, в общественото си поведение, в отношенията си, в идеологията, в политиката и т. н., той не може да се издигне до един обективен критерий, обективна мярка за света. Но в поезията тая субективност се оказва преимущество, благо, безценно качество. Това негово качество го направи през 90-те години един 0т първите лирици на времето, може би първия лирик Както казва тогава за него Пенчо Славейков, той пее. За това, което чувствува и преживява, а не за това, което мисли. Трябва да се върнем в епохата на 90-те години, за Да видим какво може да означава това в развитието на българската поезия.

90-те години са една сложна и интересна епоха ь нашата история. България все още живее с надеждите за национално обединение, за пълнокръвен национален живот. Още е жив споменът от революционните освободителни борби, жива е паметта на героите и мъчениците на националноосвободителното движение. Но в същото време младата държава е още неуредена, обществените отношения са нерегулирани, в управлението и обществения живот съществува един хаос. Закъснялото развитие на нацията предизвиква странни парадокси. От една страна, ужасяваща бедност и мизерия, от друга високи духовни пориви; от една страна, големи културни амбиции, от друга жалко равнище на икономическото благосъстояние: от една страна, голям размах и подем на културното строителство, от друга развихряне на низки страсти, егоизъм, долнопробна журналистика, грубост и интересчийство в политиката, алчност и стремеж към забогатяване на всяка цена. От една страна, светли, възвишени характери, от друга тъмни герои на епохата, неподбиращи средства за лично преуспяване. Вълците на първоначалното натрупване са излезли на историческата сцена.

Всичко това поддържа висок тонус на идейно напрежение в интелигенцията, предизвиква граждански вълнения и чувства, заангажира съзнанието с морална отговорност за съдбата на нацията. В огромното си болшинство младата българска интелигенция е увлечена в социалистическите и народническите идеи. Сложните и противоречиви настроения на епохата намират естествен израз в социалната поезия, възникнала под влияние на икономическата ломка и на руската народнишка литература, вапсана при това с боята на социалистическите увлечения". Не само младата, но и почти цялата поезия на времето е изпълнена с граждански чувства и копнежи, носи печата на обществените борби а тук основният тон е риторичният.