Карел Хинек Маха и Христо Ботев са едни от най- емблематичните личности в националните възраждания на Чехия и България.Представите и оценките на съвременниците,и на следващите поколения изразяват чувството на удивление и респект.Гео Милев един от най- авангардните ни поети и критици, определя Ботев католичност,стояща извън рамките на народа си,вън от условията и момента на средата.В тази насока е и оценката на проф.Емил Георгиев за К.Х.Маха- той характеризира поета,като личност - метеор в чешката литература и един от основателите на новата чешка литература.

Редица интертекстуални връзки се откриват в поемите Май на Маха и

Хаджи Димитър на Ботев. Съчетавайки идеологическите образи, характерни за Възраждането и фолклорно митологичните, Ботев изразява и категорично внушава представата за несъвършенството на робския свят. Чувствайки трагичното в живота К. Х. Маха стада с всичко страдащо цветето, звяра, човека, за това и основни са чувствата му на песимизъм, съчувствие и протест.

Въпреки близостта в идейно отношение, различията в двете поеми са огромни.Героите Хаджи Димитър и Вилем са страдащите, различните герои но те се намират в различен топос и ситуация. Вилем , героят на Маха от поемата Май е в ограниченото, не свободно пространство на затвора, където цари тъмнината, самотата и безнадеждността. Топосът на затвора предзнаменува близката смърт на героя , но не това го обременява. Истинската трагедия за него не е смъртта и несвободата , а невъзможността за щастлив живот и любов , обречеността му. Жестоката житейска съдба на затворника поставя печат за цял живот дори и върху затворническия пазач. В литературната традиция пазачът се свързва с безчувствието , студенината и липсата на жал. Тук обаче образът му е преобърнат. На преден план не е вече пълното душевно безразличие а съчувствието, човещината , съпреживяването:

И жив догдето бе в света ,

не каза туй, що чу в нощта.

Лицето му замръзна в мрак,

Не се усмихна нивга пак.

Носител на човеколюбието и разбирането в Хаджи Димитър не е човекът, а природата. Балканът и вселената , която се превръща в големия дом на човека :

него жалеят

земя и небе, звяр и природа ,

и певци песни за него пеят.

Пространството на Балкана е наситено с митологични същества и зверове проявяващи съпричастие. Самодивите в българския фолклор са не добри същества , диви и злонамерени, но тук визията за тях е преобърната , от недоброжелателни , те се превръщат в грижовни сестри на юнака и внасят уют , светлина и спокойствие. Преобърната е и представата за звяра , за вълка и сокола. Вълкът който е езически символ на хишничеството и соларните символи орелът и соколът потдържат борбеността на героя , животворящи са :