Чудомир

Кара Кольо

Горе, хе, под градището, в усойната до дола, който се спуща като улей

отгоре, се бяха събрали тримата козари: Дечо Буйната, на Петка Шильов

ергенашът и старият чобан Кара Кольо. Току-що беше превалял дъжд. Небето

се беше избистрило като горски вир и наоколо миришеше на здравец и

люляка. Дечовото стадо се беше покатерило нагоре из габриците около

старото кале, на Шильовото момче пасеше около Савова ливада, а Кара

Кольо, както всякога, беше натирил своето из Габарско землище, накъм

бобищата им, та едва му се чуваха звънците...

Както си приказваха, облегнати на дългите си геги, изведнъж младите

козари се заослушаха.

- Какво има бе? - обади се Кара Кольо. - Какво наострихте уши? Да няма вълк?

- Няма нищо. Слушаме габарската камбана как бие - каза Буйната.

- Кое кайш?

- Камбаната, камбаната! Габарската камбана слушаме. На умряло бие.

- Нека бие - смръщи вежди Кара Кольо. - Нека мрат! До един да изпукат!

Затова съм я купил тая пущина, на умряло все да бие!

- Я! Ти ли си я купил! Че как тъй?

- Как: уловят ме в тяхно землище, ефендимис, глобят ме, уловят ме,

глобят ме, събраха пари и си купиха камбана.

Такъв си е Кара Кольо, не мяза на дяда Рача Чобана. И той беше глух, бог

да го прости, ама човек беше и не се преструваше, а пък този - остави

се! Не се води, брате, не се кара и кога му иде на сметката, чува като

заек, а кога не, преструва се на ингилизин.

Где има овес прегазен, где има царевица ошмулена, где има картофи

изровени - все той и козите му вътре. И зъл, зъл, сякаш пепелянка му е

плюла в устата. Бре глобяваха го, бре бой яде от стопани, не взема от

нищо и не взема! Че и гората пали есенно време. Като го наскачат

бабините Влайкини, вземе, че дигне пушилката на някоя рътлина, и догде

дойдат селяните, догде я изгасят, виж, че изгорели стотина декара.

Нарочно я пали, паша да си прави, та напролет, като покарат младоци, да

има какво да пасат козите му. Че не дава и на другите козари да ходят из

пожарището. Шильовото момче не смее да припари нататък, а един ден се

опитал и Деча Буйната да спре.

- Къдя, къдяяяаа! Къдя си ръгнал като кьорав - провикнал се от могилите,

като го видял, че наваля със стадото си нататък. - Ако ти държи, запали

си и ти гора, магарски сине, па си паси козите, колкото щеш! Де се

намираш тъй, ефендимис, наготово да се навираш като шугав? Да върнеш

козите назад, че като дойда със сопата!

- Ела, елааа... - обадил се Буйната. - Ела се опитай! Аз съм тука! Чакам те!

Като усетил дебелия край, Кара Кольо се направил, че не чул, поръмжал,