Ивайло Дичев

Какъв мизансцен за новата власт ?

Всяка власт е принудена да се изобразява в пространството, за да съществува : въплъщението в символични форми е единственият начин, по който безплътното може да получи плът. Ако има нещо, което обединява демокрации, аристокрации, автокрации и всички други форми на управление, то е театрокрацията - властта на и чрез зрелището. Това изглежда очевидно в по-старите форми на политически мизансцен където властта се кичи с пера и злато, обкръжава се пищни свити, устройва пиршества и публични наказания.

По-трудно е да се долови политиката на себеизобразяването в модерния град където няма замъци, хареми, каляски. Всъщност зад привидната неутралност на модерното публично пространство театрализацията на властта нито за миг не е спирала. Да почнем от най-простото : защо е нужно една държава да има столица, централен площад, представителни сгради на институциите ? Какво пречи на управниците да работят във вилите си далеч от градската врява и да си устройват сбирки по луксозните курорти ? И по-приятно за тях, и по-евтино за бюджета. Ето какво : властта ще загуби лицето си, ще се разпадне на отделни тела, автомобили, клюки. Или с конкретен пример. Защо през 1884, след заседания в Търново, София и Свищов, депутатите решават да си построят Народно събрание ? За да се въплътят, да се превърнат в място на символическата карта на България. Сто и десет години по-късно тази политическа евхаристия ще позволи на гражданите да изразят яростта си към властта щурмувайки и трошейки нещастната неоренесансова сграда, точно така, както по-рано са сторили със сталинския Партиен дом. Тъй като да имаш лице означава не само да могат да те обичат, но и да могат да те мразят.

Сред важните символични жестове на новата власт беше преместването на гвардейците от мавзолея на Димитров пред входа на Президенството, макар че рискът да бъде откраднат президентът е дори по-малък от този да бъде отмъкнат мумифицираният му предшественик. Смисълът на гвардейците изпънати като изтукани в повечето столици по света е ясен : трябва да се изобрази съкровеният център на политическото пространство, който пазим, предрешени в патриотични одежди. За Нова България отначало това е символичното тяло на царя, после символичното тяло на мумията, накрая символичното тяло на напълно лишения от власт по Конституция президент. Тези три тела сякаш нарочно са измислени да илюстрират трите типа легитимност на властта, от класическата дефиниция на Макс Вебер традицията, харизмата и правото. Имаме едно тяло на наследствен монарх, роднина на европейските дворове, на един герой от Лайпциг превърнат от пропагандата в любим вожд и учител и един законно избран за президент-юрист. Е, наистина монархическата традиция е малко привнесена, а харизмата на любимия вожд и учител, пристрастен към алкохола във времето на емиграция, се опира повече на съветските щикове и срамът от съюза с победените, но откъм президент поне всичко е както трябва. Всяко тяло има свой обствен мизансцен в свое собствено политическо светилище : дворец, мавзолей, Президентство. В тях се прониква трудно, в особени случаи, с дълбоко гражданско вълнение. Защото колкото и да сме насмешливи по отношение на цялата тази бутафория, досегът с Него, безсмъртното тяло на властта, вълнува от въд всякакви разумни доводи и прекрачването в неговите покои е сред малкото поводи, които нашият атеистичен свят ни дава да преживеем сюблимното.

Как да бъде оъществена приемствеността между тези така различни тела на властта, как да се окаже България едно и също нещо през своите достойни за перото на