Какво значи да опитомяваш?

То е нещо отдавна забравено. То значи да се свържеш с другите.

Опитомявам-поучавам, възпитавам, превързвам се, обичам. Кого избираме да опитомяваме-тези, които обичаме, тези, на които държим или напротив? Да опитомяваш значи да учиш, да бъдеш част от някого-да си светлината, без която другият не може. Да опитомяваш значи да даваш всичко от себе си за другия, да бъдеш негова опора. Но дали някой все още носи това чувство-чувството да обичаш и да бъдеш обичан? Сега в нас живее само болката и страха от нея.

Никой вече не е склонен да опитомява, защото е забравил истинската радост от чувството на любовта. А за да опитомяваш-трябва да обичаш. Необходимо е да вложиш всичко искрено в себе си, за да покажеш на другия какво е правилно и какво не, кое е ценно и кое не. Трябва да разкриеш истината за своята душа, за да открие и другия истината за неговата. Тази чистота в отношенията между двама води до нуждата от привързаност, нуждата от свързване на два свята-на две сърца, на две съдби. Точно в това неизвестно цяло се крие страха. Никой не може да бъде сигурен, че ще обича вечно и че ще бъде обичан вечно. Но пречка ли е тази тайнственост да бъдем заедно-да се учим един от друг, да споделяме един с друг? Никой не е способен да избяга от любовта и всичко, което тя ни носи. И все пак при някои страхът от болката надделява в борбата на чувствата. Кой път е правилния, по кой път са тръгнали повечето от нас? Това е въпросът, на когото е необходимо да знаем отговора.

Истината е , че нашият свят се е превърнал в едно необратимо зло. Навсякъде срещаме погледи пълни с тъга, с разбити мечти. За никой не е тайна, че болката съществува и че тя е близо до всеки един от нас. Единственият начин да не застигне и нас това нещастие е може би като не разкриваме чувствата си пред никого. Да запазим всичко най-съкровено и тайно за себе си, за да не бъде то разбито. Да живеем в щастие, но то да не бъде споделено. Да не поучаваме и възпитаваме другите, защото го правим по наш образец. За да не живеем с болка, трябва да живеем в самота. Но не е ли това по-голяма скръб за нашия живот? Все пак някои биха направили всичко, биха се дистанцирали от всеки, само за да не бъдат наранени. В тях също живее болката от самотата, но единственото им успокоение е, че този избор на уединение е лично техен и никой друг не може да бъде обвиняван за последствията.

В наши дни има все повече хора, които се страхуват от това да опитомяват и да бъдат опитомявани. Те знаят, че това изисква разкриване на чувствата, разгадаване на кода към сърцето на другия. Това е невъзможно ако в сърцата ни не живееше феята на любовта. Но сякаш, когато тя полети в нас незабавно като сянка започва да я следва страха от напускането й. А когато заспи отново своя сън изчезва и търсенето на всичко неизвестно в нея.