КАКВО Е ЗА МЕН ПРИСТАН И ЗАСЛОН

(според поезията на Д. Дебелянов)

Ако за свои учители в житейския път един човек си е избрал Пол Верлен, Албер Жиро, Стефан Маларме, Ш. Бодлер и А. Блок, ако самотата е не просто негово дълбоко изстрадано поведение, а екзистенциална същност и личностна съдба, водеща към всемирност и вечност, ако Димчо Дебелянов - този бездомник в нощта (според Вл. Русалиев), този син на обезверен жребий (според Лилиевото самоопределение) - е сред любимите поети на този човек, то единствено той би могъл да достигне до същността на понятията пристан и заслон. Твърде рано бива преодоляна идиличната атмосфера на детството, а по-нататъшният нерад и стръмен житейски друм добавя нови негативни впечатления у оформящата се, съзряваща за всички огорчения млада личност.

И ако мрачният финал в житейската съдба на Димчо е физическата му смърт, то безспорно по-трагично и много по-страшно е едно душевно агонизиране, една ужасяваща алиенация, едно отчаяно лутане между настоящето и спомена, между трезвата оценка на реалността и утешителното бягство далеч от нея. Много подло време! - изрича поетът, но не престава да търси една имагинерна хармония, вглеждайки се в подпорите, които държат собствения свят на уравновесената личност. Може би тъкмо болезненото усещане за неравновесие, за дисбаланса у всеки от нас ни принуждава да търсим компенсаторните механизми - на нереалната окраска на скръбните детски дни (Пловдив), на утешението на останалите хора - наши братя, също като нас обезверени гости в света (Зад стената). Постоянната болка и неудовлетвореност от реалния живот изтерзава човешката душа, омаломощава я до критичен предел, отвъд който не остава нищо друго, освен някаква светла страна (На злото), божествено извисяване, след което агонията се превръща в пречистване, а болката изчезва в златний скут на вечността - там, където няма ни пространство, ни време (Миг). Вечна е наистина тъгата на поета по скрити, неизгрели слънца (В тъмница), неговите скрити вопли са синхронни с нашите чувства - всеки спомен е напразен, всяка болка е незаслужена. Защото във вечността цари безкраен