КАК СЕ СТАВА ЧОВЕК

Женя Кънева

Оформянето на човешката личност е основна задача на педагогиката във всички времена. Това е причината в обучението по литература да бъдат застъпени творби, в които основен проблем се явява именно раждането на човека с онези положителни качества, необходими за обществения напредък в съответната епоха.

Начините да се осмисли човешкото съществуване са различни. В епохата на Ренесанса на преден план излизат хора, чиято предприемчивост и свободолюбив дух влизат в разрез с основните постулати на църквата като институция. Смирението и строгостта вече не са добродетел, защото спират обществения прогрес. Такива процеси в обществените нагласи се наблюдават и във времето на нашето Възраждане.

В настоящата статия се разглеждат творбите на Каравелов "Маминото детенце", на Ботев "Хайдути" и на Вапцаров "Песен за човека". Уместността на подобно сравнение се поражда от факта, че и в трите произведения се наблюдава обща тематична насоченост, макар подходът към темата и разрешаването на проблемите да са различни, съответни на творческия натюрел на всеки от творците. Разбира се, и в трите текста съществува смислова обвързаност с общочовешките ценности, заради което те са останали в българската литературна съкровищница и се изучават в часовете по литература в училище.

Ботевият текст е най-ранен по време на възникване. Известно е, че поемата е имала по-голям обем, но творецът така и не е успял да я запише (Богданов 1983: 366). Това, което е достигнало до нас, има своята относителна завършеност и поставя с особена острота проблема за житейския избор. В едно общество, където векове наред са властвали строги родови закони, Ботевият герой се противопоставя на общоприетото, за да тръгне по неутъпкания път на борбата за справедливост. Неслучайно веднага след запева има част, посветена на всеобщата известност на Чавдар, която българските деца научават наизуст още в началното училище, но над смисъла на която едва ли сме се задълбочавали. Реторичните въпроси имат за цел да покажат тази известност, да я разположат във времето и пространството на тогавашните българи. Явно, и в онова време за младите хора е било важно да са богати и известни, както и днес. Само че Ботевият Чавдар притежава богатство, което няма как да изгуби, защото то е неизмеримо чрез материални стойности. Това е всеобщата признателност, изразена с метафората "ала за клети сюрмаси/ КРИЛО (к.м., Ж.К.) бе Чавдар войвода". Разбира се, текстът се подчинява на общата за Ботевата поезия диалогичност и имплицитно внушава, че славният войвода чрез делата си е заслужил народната признателност и е останал завинаги в паметта на българите. Това са стойностите, които според Ботев са важни не само за конкретния човек, а и за обществото. Оставането в народната памет чрез активното противопоставяне на несправедливостта, чрез защитата на онеправданите и унижените е важно доказателство, че Чавдар е станал истински човек, достоен за уважение чрез смисления си живот в името на другите.