Как разбираме думите на Алеко: Народът... е роб... Робуването за него е блаженство, тиранията благодеяние

Ето ни- 2007г. Клиширано години наред декларирахме, че сме на прага на новото хилядолетие, а сега къде сме? Прекрачихме го... или пък се спънахме в него и залитнахме? Сега сме полетяли стремглаво напред... и надолу!

Но, спокойно, няма да паднем. Само ще се наклоним, като една известна кула в Пиза, прилична на следствие от неуспял терористичен акт(с извинение за черния хумор, в безумното ни съвремие дори наличието на такъв ми се струва похвално), но няма да паднем... нещо ни държи... огледайте се, не виждате ли?

Вериги?!

Вериги!

Около врата ни, ръждясали, тежки, сковаващи, олюляващо се проскърцват вериги.

В това оковаване обвинявам властвзимащите в тази държава. В това безсилно понасяне съжалявам властдаващите им я.

Алеко ги видя преди повече от век. Смело изведе на бял свят съществуването им, немилостиво бичувайки перфектно тренираната ни търпимост. Такава безумна търпимост, че нищо не се е променило оттогава. Все още не сме ги махнали, явно за векове чужда власт сме си посвикнали малко или много с тях.

И ропот няма. Не чуе се и хленч дори. Одобрително ръкопляскаме по даден знак, а оковите глухо кънтят в мрачен напевен такт. Съгласяваме се с всичко, наложено ни Отгоре- сякаш тангризмът се е просмукал в кръвта ни и автоматично се подчиняваме на йерархическата условност. Ето, от края на 1989г. до началото на 2007г. направихме (или ни насочиха да направим) завъртане на 180 градуса. Ако това завъртане бе на изток, неминуемо щяхме да споменем изгрева на слънцето, но понеже е на запад, някакси ще пропуснем намека за залез. Такива сме си, тактични. И лесно се примиряваме с оправданията за необходимост. Вярваме на обещания- бъдещето е светло, така ли? Но, намирайки се в тунел, светлината признак за изход ли е... или за връхлитащ върху ни влак? Не можем да сме сигурни.

Мнозина избягаха. Сигурно са намерили пилата, наречена разум, прерязали са ограничаващата ги вериги и тихомълком са избягали. Но не за тях говорим. Те не са Народа. Те са емигрантите, онези немили- недраги, които обаче май този път са направили верния избор.

А останалите тук? Лъжат ни. Знаем го. И те знаят, че го знаем. Но лицемерната фасада на обществото ни продължава да запазва статуквото си. От разказите за всеизвестния Алеков герой(целенасочено няма да спомена името му, не ще му правя херостратова услуга) знаем как са се правели избори- така стадото от стотици кротки овце лесно се насочва от овчар с няколко лаещи кучета. Това ли е дефиницията за българския народ- стадо овце? Не се наемам да дам отговор, но според мен е показателна липсата на категорично отричане.

Не искам да звуча като троянската Касандра, но нещата не отиват на