Тема 16

Животът в капиталистическия град през погледа на Христо Смирненски

Христо Смирненски навлезе в нашата литература и остави трайна диря в нея с голямата човешка болка от социалната трагедия на онеправданите трудови хора. С дълбоко проникновение и изключителна поетична сила Смирненски разкрива трагичната участ на своите герои в тяхната вълнуваща човешка драма. С ръката на талантлив художник той рисува жалкото съществуване на работниците от крайните квартали на големия град. Особено пластични и затрогващи са тези картини в цикъла Зимни вечери. Още с първите си думи поетът осъжда капиталестическия град:

Като черна гробница и тая вечер

пуст е мрачен е градът.

Реалистичното сравнение красноречиво говори за жалкото съществуване на трудовите хора във вечен глад и мизерия.

Изумителни по своето богатство и идейно съдържание са образите и детайлите, които разкриват вечната драма на социалнооправданите маси:

Вървя край смълчаните хижи

в море непрогледна мъгла

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла

От тези стихове звучи печална музика, защото в този груб и жесток свят на неправди няма място за радост и светлина в бедните работнически бордеи.

Трагично е ежедневието в мизерните хижи, където се ширят на воля гладът, мизерията и болестите:

Завърнал се в къщи безхлебен,

пиян пак, - бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка безкрай.

Работникът напразно се е мъчил цял ден да намери работа, за да препечели поне за залък хляб. Отчаян, той се напива от мъка и в ругатни удавя чувството си за непотребност в живота и болката при вида на гладуващите си деца. Само с епитета безхлебен поетът разкрива цялата социална трагедия на безработните, а те не са одинични случаи.

Не могат да бъдат отминати страшните силуети на слепия старик и придружаващото го бездомно дете, натоварено с жалките подаяния на хората. Подобно на призраци те са появяват и изчезват в мрака на жестокия живот, от никого незабелязани, на никого ненужни. След като е изцедила докрай жизнените сили на човека и го е превърнала в развалина, буржоазната машина го е изхвърлила на произвола на съдбата без никакви средства за живот.

А след всичко това идва и смъртта, която е вечна гостенка в работническите квартали. Нейната поредна жертва е младо момиче, неизживяло още най-хубавите си години. Старческото лице в ковчега говори за преждевременното остаряване на работническите деца от постоянния глад и мизерия. Не по-добра е участта на децата, останали без дом и семейство, принудени сами да се грижат за себе си и за своето оцеляване:

А спрели за миг до фенера,

чувалчета спели от гръб,

стоят две деца и треперят

и дреме в очите им скръб.

Вместо радост и детско щастие, в очите на бездомните сирачета се е загнездила скръбта и обидата. Тяхната съдба звучи в подтекста на финала на цикъла. Родени кристално чисти като прелитащите снежинки, затъвайки в локвата на живота, ще се превърнат на кал. Това е несретното бъдеще на децата от бедняшките квартали.

Още по-силно и покъртителна е картината на детското нещастие в разказа Босоногите деца. От малки децата от крайните квартали на големият град трябва да се грижат за своето