ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Лирическият субект и вещите, от които той е заобиколен, са почти равностойно действащи лица във великата драма на живота и смъртта в Далчевата поезия. В спецификата на субектно-вещните взаимоотношения се крие ключът към тайната не само на човешкото съществуване, но и към мъдрото устройство на Вселената. Според библейската концепция за света, Първосъздателят (Бог) в едно необозримо минало е създал човека в шестия ден като венец на сътвореното преди това. От своя страна, човек създава вещите с предоставеното му от Създателя чрез творческата дейност в предходните пет дни. В този смисъл вещите са и човешко, и Божие творение и човекът до голяма степен е зависим от тях: те му служат, но могат и да го обсебят. В известен смисъл човекът и предметите са рожби на едно изначално присъствие, на един Логос. С амбивалентното си значение вещите са част не само от бита, а и от битието на личността. В този смисъл вратите, колите, прозорецът, огледалото, ручеят в поезията на Атанас Далчев са медиатори, вход към отвъдното. Чрез тях могат да бъдат разгадани тайните на живота и смъртта; на човешкото присъствие в света.
Ранните творби на Далчев правят впечатление с акцента, който поставят върху неотменимото присъствие на смъртта в земното човешко битие. Аспект на тази тема е и мотивът за неизживения живот. Обстоятелството, че са създадени от младеж, ненавършил и 25 години, внася допълнителен драматизъм в тези стихове. По свой начин ранните Далчеви произведения като че ли гравитират около Шопенхауеровия възглед, че смъртта е истинската цел на живота и Сартъровото: Хората се раждат, за да умрат. Но при младия Далчев не е постигната онази емоционална дистанцираност от смъртта, чийто плод са философските сентенции за нейната неизбежност и дори необходимост. В Зимният студ е до голяма степен експлицирана връзката между извънхудожественото събитие (смъртта на бащата) и лирическата творба. Това обстоятелство предопределя емоционалната наситеност на изказа и субективизирането на проблем, който по принцип е с екзистенциални измерения в Далчевата поезия. Смъртта не е пряко назована, изказът е деперсонализиран (в три от четирите строфи не е конкретизиран вършителят), адресатът също е имплицитен. Въпреки това, стихотворението е чуждо на абстрактността и оставя впечатление за мистично опредметяване на една невидима сила. Познатите лица на всекидневието (вятъра, снощният шум зад Вратите, черната кърпа) отстъпват пред неведомото: тежкия звън на копитата и дълбокия глас на земята; застиналия дъх на някой невидим с бял плащ, враната, кацнала на главата на майката - детайли, които в символните си измерения се асоциират със смъртта. Последната строфа напълно дешифрира символите, чието разгадаване е подготвено от атмосферата на скръбна необратимост, присъща на цялата творба. Риторичният въпрос и възклицателните изрази са знак за разтърсваща съпричастност, която прозира под мъжествено овладяната скръб:

Ние - слабите - що сме му сторили?
Няма татко ми вече да стане!
На главата ти кацнала врана:
майко! - черната кърпа отгоре.

В ранната Далчева поезия цветовете на смъртта са контрастни. От една страна, вледеняващото кръвта бяло: бяла варосана зала, бели стени, бели легла, бели покривки, зимния сняг, студената зимна мъгла; от друга - черното на небитието и