Живот и смърт

В периода на национално освободителните войни, литературата ни търси пътища към национална идентичнот. В нейния фокус попадат проблеми като тези за робството, борбата и свободата, живота, смъртта и безмъртието. Словото става знак за съпричастност към националната идея. То разпознава свое и чуждо, обособява културната територия на етноса, извън която остават всички, които не искат да знаят своя български род. Чрез творчеството на Ботев, словото окончателно излиза от мрака на историческата немота. В стиховете му то е плач и завет, клетва и вяра, противопоставя се на пасивността и търпението, на страха и покорството, събира разпилените знаци на народния живот и ги осмисля като стожери на духовната мощ на съвременния човек. Принципът търпи и ще си спасиш душата (Елегия) е позорен и затова е отхвърлен. Животът по норма лишава човека от достоен избор. Поразява душата, паметта, чувството за родова чест, затова Ботевият лирически човек преодолява чувството на трагична неудовлетвореност и самота и застава срещу злото с цялата отговорност на човек, който знае, що люби и за що милее (До моето първо либе), с ново самочувствие и нова истина за народния живот. Представата му за живота е неделимо свързана с тази за свободата. Без нея битието става небитие. Тя е тънката граница между тях. Принципът, издигнат от възрожденските радетели за национално свестяване Свобода или смърт е осмислен през призмата на героизма и юначеството. Свобода и смърт юнашка (На прощаване) разкрива дълбоката връзка между противоположните състояния на биието. В желаното и свещено пространство на свободата животът и смъртта започват взаимно да се означават. Там се случват както идеалният живот, така и идеалната смърт. Животът е жертвеният път към смъртта. Затова поетът го представя страшен, но славен. Първата стъпка е свързана с желанието да се разчупят оковите на всекидневието, да се осъзнае, че те не са изначална даденост, а са наложени от национален, социален и духовен потисник. Пътят към свободата истинския живот -преминава през страданието далеч от родината. В такава ситуация е поставен лирическият герой от произведението Майце си. В неговия образ се обективира кризисът на индивида, роден от липсата на екзистенциални опори, от отчуждението, обсебило душата във всичките и форми на конакт с обществото. Текстът е изграден като индиректен диалог с майката и по този начин авторът имплицира подчертано меланхолична душевност, която в своята екстравертност търси смисъла на битието си.

Основополагащи са мотивите за самотата и неудовлетвореността, за майчината клетва и блудния син, за живота тегоба и смъртта. Началото разкрива дисхармонията на личността, алиенацията от света и заобикалящата го среда. Анафоричното повторение ти ли си, навяващо ужас, трагично съкровеното жално пела и мотивът за найчината клетва подчертават нерадостната съдба на българина в чужбина. Дисхармоничната разединеност със света се подчертава с мотива за злочестото скиталчество и срещането на това що душа мрази. Съдбата си героят приема като висше наказание за висше прегрешение-мотивът за блудния син (Бащино ли съм пропил имане). Между него и родовия свят застава болката, отчуждението расте, душата е в изгнание, мисълта за бащино огнище изпълва съзнанието с трагичен размисъл. Болката се слива с трагиката на настоящето. Човекът личност не открива духовен събрат Приятел нямам/ да му разкрия що в душа тая, мисълта за нова родова, национална участ остава несподелена. Присъствието на другарите е присъствие отсъствие. Отчуждението от света прераства в отчуждение от самия себе си (не се надявам... ...сърце догаря, за вси желби приготви яма), в отказ от живота (пък тогаз нека изгния в гроба). Примирението със смъртта е естествен резултат от