Чудомир

Жив е той, жив е

Гледаш го сега, че ходи прегърбен и кашля като от просеклица, ама левент

беше едно време, хубавец беше даскал Петко и като запееше за Хайдут

Сидер и Черен Арап, настръхваха ни перчемите и мравунки ни запълзяваха

по гърбовете.

Пък да си го видял, кога играе театро, ще си забравиш хапката в устата и

няма да клепнеш, дорде не пуснат завесата.

Ама друго време беше то тогава и представления се даваха царски и

хайдушки, а не като сегашните лицемерия. Да гледаш "Геновева", три дни

ще хълцаш и очите си ще изплачеш, а пък "Ильо войвода", "Руска" - е-хе!

Какво сте видели вий и какво сте разбрали от тоя свят! Колкото рев са

изревали нашите жени по "Геновева" и "Руска" и колкото клетви е изклела

Черна Гана по Голоса и Кърджи Османа, и Лъжлив Съби не може им хвана

сметката.

Та, искам да кажа, чудо беше на времето даскал Петко. Вечерно училище

отвори, кооперация основа, върби посади по реката да не ни завлече

водата къщите, ама изядоха го партизаните. Уволняваха го, местиха го из

цяла България, докато го направиха да не може да се засмее от сиромашия

човекът.

Малък бях тогава аз, една стиска хлапе бях, ама обичах учените хора,

въртях се около даскалите, помагах на сцената и няма да забравя, когато

дадоха "Жив е той, жив е".

Още през деня докараха в салона една кола камъни и ги струпаха на

купчина насред сцената. Наскубахме ний треволяк, начупихме клони, нареди

ги даскалът отгоре и наоколо. Чудя се защо е това нещо, мая се, а то

щяло да представлява балкан.

Като се мръкна, наша Мита ми даде да й нося бохчата с лелината шевичена

риза, дето я дарили, когато кумувала на Кукудановата сватба. Тя,

даскалицата и Тинко Кьосето щяха да представляват самодивите.

Помъкнах аз бохчата, влязох безплатно, значи, застанах зад кулисите до

завесата и си гледам. Даскал Петко, като се напременил, като се нагласил

на Нена горския с куртката, че като я накрьстосал отпред със зелени

ширити, като се стегнал с цървули, бели навои и черни върви, накръст

опасани; че оня ми ти калпак с лъвче, ония ми ти кобури с чифте пищови и

ятагани - жив и здрав Хаджи Димитър войвода. Ходи той, крачи по сцената,

разпорежда, а даскалицата с разплетени коси, венец на главата и по дълга

бяла риза го фланкира скришом с черните си очи и сякаш шекер на бучки й

се топи на сърцето.

По едно време донесоха и бенгалския огън, сложен на две керемиди.

Изтегна се даскалът на камъните, отпусна глава, а от едната му страна

пушката, а на другата дървена сабя, надве строшена - също както е в песнята.

Изгасиха лампите, дядо Лулчо удари третия звънец, утихна цялата публика,

само едно дете врякаше, но, види се, майка му му даде да суче и то

млъкна. Запалиха след това бенгалския огън и театрото почна.

Наредено беше Пеньо Писарът да декламира бавно стихотворението зад