Йордан Йовков

Женско сърце - Женско сърце

За сина си Илия, откакто забягна от село, пет-шест години дядо Георги

беше слушал само лоши работи, но най-после чу и нещо добро: Илия го

видели в града, минал бил наскоро отсам границата, излизал на пазаря,

купувал и препродавал коне. И не бил предишния Илия - наконтен,

пременен, седял на една маса с големци, пари имал. Дядо Георги не знаеше

да вярвя ли, или не, но ето че Илия си дойде: дълголик какъвто си беше,

избръснат, чист. Салтамарката му не беше от аба, а от хубаво кафяво

сукно, чизмите му бяха набръчкани на глезените като хармоника. И доде си

той не с чужда каруца, а със своя собствена. И каква каруца, какви коне!

Сиромашкия обор на дяда Гергя не беше виждал таквиз коне. Конете сякаш

сами знаеха цената си и когато дядо Георги стоеше малко настрана и им се

любуваше, те го гледаха някяк пренебрежително, с отпуснати наполовина

клепачи и сладко хрупаха сеното. Дядо Георги гледа зъбите им - млади

коне, пет, шестгодишни. Тънки, горещи, теси приличаха като близнаци - и

двата бяха еднакви на ръст, светлокафяви, а гривите и опашките им още

по-светли, почти бели. Коне с такъв косъм са нещо рядко и наистина са

много красиви.

За да се похвали, дядо Георги беше минал през цяло село, като на много

места се беше отбивал. Най-после рече да се поспре и при Тодора.

- Помози бог, Тодоре! Помози бог, Аничке - извика весело той и застана

отвъд плета. Тодор и Аничка си правеха нов обор, също тъй както по-рано

пак сами бяха си правили и къщата. По-право, разпореждаше се за всичко

Аничка, а Тодор и помагаше, защото тая Аничка я биваше за всичко.

- Ха да ви е чистито! - каза дядо Георги, като видя, че за ден-два

сградата бая беше отсксочила над земята.

- Сполай ти, дядо Герге. Честита радост и на тебе. Доде си момчето, а?

- Доде си. Доде си Илия.

- Пораснал, мъж станал. А конете, конете - много хубанви коне! Аз ги

видях.

Говореше само Тодор, защото Аничка, ако и да се въртеше все наблизо и

чуваше какво се приказва, мълчеше и само очите и като че се смееха.

- Видя ли какви коне? Видя ли какви коне? - повтори няколко пъти дядо

Герги. - Конете цена нямат. Ний вчера отидохме с Илия до Аптаат да види

вуйка си. На връщане, като додохме до могилата и зехме да наваляме

надолу, че като рекоха сега онез ми ти коне ще бягаме, не можем да ги

узаптим. Илия ми дума: "Дръж, кай, тате, дръж и ти дизгините да теглим

двама, че отидоха!" Едвам ги удържахме. Силен добитък.

- Хубави са кончетата, да са живи! - каза Тодор. - сега на Илия една

булка трябва.

- Ще бъде, Тодоре, ще бъде.

Очите на Аничка светнаха и сякаш още повече се засмяха. Тя носеше

кирпичи, като ги държеше опрени на коленете си, бъркаше кал, вадеше

вода. И ходеше леко, напето, сподигната отпред пола, боса. За да не я