ЖЕНСКИ ОБРАЗИ В БЕЛЕТРИСТИКАТА НА ДИМИТЪР ДИМОВ И ЙОРДАН ЙОВКОВ ПАРАМЕТРИ НА МОДЕРНОТО И КЛАСИЧЕСКОТО

Людмила Григорова

Димов е писател мислител, психолог на модерната личност. Жените, които живеят в страниците на неговите романи и драми, са градски, столични, светски, но обременени от проблемите на модерното съзнание, от комплексите на подсъзнателното. От демоничната сила на страстите, които ги владеят. Техният чар е опасен чар, той е пропит със сладката отрова на порока. Те са напълно противоположни на Йовковите жени напр., които дори когато са греховни, са носителки на градивното, на облагородяващото начало. Най-очебийният пример Албена. И докато Димовите жени са рожби на салоните, Йовковите живеят в лоното на природното и патриархалното. Техният морал, дори когато се бунтуват срещу него, е все пак моралът на патриархалната българка.

Ако потърсим и по-широки измерения за светския кръг на Димовите женски персонажи извън ареала на литеретурата, в българското изобразително изкуство напр., ще открием любопитни съответствия не толкова у майсторите на портретния жанр, а в платната на един художник, който не е в първата редица, ала в серия картини създава определен тип на светската и полусветска жена от 30-те години. Става дума за Асен Василиев, чиято ретроспективна изложба по повод 100-годишнината от рождението му ме наведе на мисълта за подобни съпоставки. Той рисува индивиди, които с облеклото си и грима си стоят на границата между т. н. почтени и леки жени. Неговите портрети Приятелки (1936), Черната шапка (1934), Черната ръкавица (1935), Две приятелки (1930) и др. са особено характерни с типажа си. Тези жени са изобразени обикновено на журфикс, наредени на маса, на която пият кафе или гледат на карти. С шапки с воалетки, с ярък руж на колелца върху бузите, с вежди, нарисувани във форма на дъга или изтеглени встрани като хищни птици, с рюшчета, с лимби, с ярки, прозрачни рокли. Този повишен интерес към тоалета и аксесоара на женските персонажи е особено характерен и за Димов според негови изследователи и близки по времето, когато пишел Поручик Бенц, обичал на прелиства модни журнали, излизали около Първата световна война т. е. времето на сюжетното действие в романа. Не само облеклото и прическата на Елена Петрашева, но дори бижутата и парфюмът й (ориган) са характерни именно за този период. Същото важи и за Адриана, за Зара и за Ирина. Ако искаме обаче да извикаме във въображението си един живописен портрет на Елена Петрашева напр., в никакъв случай това не би бил портрет, подобен на онези, които рисува Асен Василиев: празни погледи и замръзнала гримаса на преситени самки, чиято отпуснатост и безразличие са само маска. Лично аз си я представям по-скоро като Кармен (1910) или като една от младите дами в картината Пред бала (1912) на Елена Карамихайлова, въпреки че тези лица не носят белезите на разгул и сатанински страсти. А и Елена дори външно, не е така романтична тя прилича на ангел и на демон едновременно. Не случайно, когато мисли за нея по един или друг повод, Бенц често повтаря думата фатална, като я