Димитър Талев

Железният Светилник

БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ СОФИЯ, 1989

Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

I ЧАСТ

ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА

Овде дърво столовито, столовито, грановито, гранки му са до небеси, а корени -

сура земя; гранки му са мили снаи, а корени - синовите, а връшките - мили внуци!

Народна песен

Димитър Талев, 1989 с/о,Jusator, Sofia

Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна,

отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното

си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа. . .

В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото

бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и

едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му. То беше

пъргаво, игриво, закачаше другите две стари кучета в двора, а от домашните

най-много обичаше Стояна. Децата в къщата - събираха се към двайсетина - по цял

ден играеха с кучето, но често го биеха, а възрастните го хокаха и само Стоян ни

го биеше, ни го хокаше. Кучето му отговаряше с някаква човешка обич и

привързаност.

Излезе Стоян Глауш да прибере воловете - вече се свечеряваше. Млад момък беше

Стоян и не тръгна по пътя, а напреко, направо към ливадата край селото, дето

бяха изкарали днес воловете да се позалъжат с младата, едва-що покарала тревица.

Днес денят беше слънчев, топъл - минал бе Свети Атанас и зимата беше към края си

по тия места. Стопили се бяха навред януарските снегове, върху черната, пропита

с влага земя беше хвърлено зелено було, събрано на гъсти дипли по припеците.

Ведрото небе още светлееше, мек зелен блясък се преливаше по тъмното лице на

земята, ала от пълните с вода трапища, от сенчестите долища се надигаше синкава,

хладна вечерна мъгла. Стоян вървеше нататък с широки стъпки и тъкмо се канеше да

прескочи един трап, край него се стрелна Шаро и тупна с четирите си нозе на

другата страна на трапа.