Железният светилник Димитър Талев Бележки

Част първа Хаджи Серафимовата внука

1. Действието се развива през 1833, тъкмо след като е минала голямата чума. В село Гранче живее семейство Глаушеви, цели 56 души. Стоян Глаушев е млад момък на 20 години. Отива да прибере воловете, които са слаби и изгладнели (явно са бедно семейство). С него е кучето Шаро, което него най-много го обича от домашните и обича да се заиграва с него. На връщане минават покрай бейската къща и отпред е детето на бея с хрътките. Те нападат кучето на Стоян и въпреки че той моли детето да ги викне, то ги насъсква допълнително. Стоян както защитава кучето си удушва едната хрътка и затова побягва и се скрива в някакви храсти. Той е работлив и силен момък но се бои много от турците и е смирен. Има постоянно някаква мъка на сърцето и той не знае каква, иска да има повече щастие в живота му, иска да се сетят да го оженят най-малкото, време му е вече, а никой в къщата сякаш не се сеща за това. Връща се вкъщи, майка му и сестра му Благуна му казват, че бея е идвал и той решава, че трябва да бяга, за да не го намерят и убият. Взима си една секира и тръгва към града в неизвестното. Кучето тръгва след него.

2. По пътя се уморява. Много уплашен е, няма никакви пари, има си само Шаро. В града е бил само няколко пъти със семейството и въобще не го познава и не знае къде отива. Преди изгрев стига до покрайнините и влиза в някаква къща където има възрастен човек, а едно дете върти лъжица да бърка сапун. Стоян взима да бърка той и накрая му дават две петачета, с която си купува хляб и дава половината на кучето. Пита дали може пак да дойде но не го искат. Вече се съмва и той се чувства щастлив в града.

3. Преспа се разбужда и автора описва града. Улиците уж са широки, а всеки си е строил където иска. Изчистено е защото чумата тъкмо е свършила и сега хората се пазят да не се повтори. Обикаля, разглежда с интерес магазинчетата, хората му се смеят. Пресреща го някакъв турчин и му казва Ха, точно ти ми трябваш. Стоян тръгва смирено след него.

4. Води го в турската махала, която далеч не е толкова оживена, колкото българската. Всички са си по домовете. Някакво момченце го замеря с камък. Търчина го води в къщата му и му показва някакви камъни, които да пренесе от единия ъгъл до другия. Той е силен и се справя лесно. На тръгване казва, че кучето му е гладно и търчина му дава хляб само за кучето. Друго не печели от тази работа, но няма как и да си поиска. На връщане намира ханчето, където са отсядали като са идвали в града със семейството му. Там си казва кой и е ханджията се сеща. След като преспива и не изглежда като да си тръгва ханджията го пита и той му разказва историята си. Ханджията му казва, че няма как да го приюти и храни повече и му казва да си върви вкъщи. Решава да си ходи към селото защото го обзема някаква носталгия, но от друга страна го е страх да се върне пък и в града му харесва. Както си върви извън града към селото минават някакви конници турци и той се уплашва да не е бея, бяга и се крие под някаква мостче с кучето. Въобще е доста страхлив и смирен пред турците. След като стои много време там докато е сигурен, че са отминали решава, че няма как да се върне на село при тези обстоятелства и тръгва обратно към града.

5. Както си върви по улицата почва даже снежна буря и някаква мома (Султана) го вика от вратата й да влезе да нацепи дърва. Освен нея има стара баба в къщата. Питат го колко пари ще иска и той казва, че иска да спи в плевнята и да му дадат хляб. Докато работи тя го гледа от къщата и й харесва такъв силен сериозен момък ;) Но пред него нищо не показва, даже му се мръщи.

6. Сутринта се буди много рано, но чака и не се обажда, защото гражданите сигурно до по-късно спят ;) Иска да пита дали може и вечерта да отиде там, но така и не се появява момата. Намира да работи в някаква казанджийница и го харесват защото е силен и се оправя с чука. Като се връща пак не се показва момата, но му е оставила чергата, на която е спал миналата нощ, следователно остава и тази.

7. Така се установява и вече седмици живее там. Работи по казанджийниците. Идва вуйчото на Султана Тасе и казва на Стоян, че не му е мястото там, хората говорели, не може да живее така млад мъж при мома. Султана обаче го защитава и казва да остане. Показва му градината да прекопае и двамата работят заедно. За първи път откакто живее там го кани в къщата, за да обядва там.

8. Тук се разказва историята на семейството на Султана, позната като Хаджи Серафимовата внучка. Дядото на дядо Серфим дядо Марко бил много опитен търговец, насъбрал голямо богатство. Синът му Огнен обаче водел много по-тих и спокоен живот и умрял рано. Едва 12-годишен Серафим останал собственик на дюкяна на баща си. Разрастнал бизнеса с кожи като събирал кожи от цялата околност и ги давал на един грък. Почнал да ги носи и до Солун и много го влечало да почне самостоятелен бизнес през морето, но неговият грък му казвал да не се осмелява защото не е толкова голям търговец още. Въпреки това Серафим много забогатява и има всичко, за което може да мечтае. Само наистина иска да върти търговия през море. Така занася стоките си в Солун, но при един пожар губи всичко и започва отначало. Синът му Васил (баща на Султана) си живее весел живот и пие много ракия. Умира, умира и жена му и Султана остава да бъде отгледана от бабата и дядото. Оттогава Серафим държи само дюкяни, но те изгарят, той се поболява и умира. Свикнала с богаташки живот бабата на Султана продължава да живее така, а нямат пари. Вуйчо Тасе е единствения близък роднина, но вместо да им помага им пречи като се бърка. Още като много малка Султана спасява себе си и бабата като я принуждава да и даде ключа за всичките им пари и започва тя да се грижи за домакинството много по-мъдро от баба си. Печели си статута на горделива недостижима мома, а не е така тя само чака да намери достоен стопанин, на който да предаде отговорността, която е поела. Има си едно проклятие за бедните е от твърде голям род, а за богатите е твърде бедна, затова и никой не я иска, а е вече на 25 години (престаряла мома). Вижда в Стоян потенциалния стопанин на къщата и. Зли езици говорят, че има нещо между тях и че вършат грях.