Жанрова картина на новата българска литература. Прояви на жанрово съзнание у различни поколения творци в един и същ художествен контекст. Жанрово съзнание и жанрова динамика. Тематични единства и жанрово многообразие.

Новата българска литература започва с активно взаимодействие между художествени и нехудожествени жанрове. В него повече или по малко участват главните жанрове на тогавашната речева дейност посланието , проповедта, писмото, мемоарите, биографиите и автобиографиите, пътеписът, житието, молитвата. Нехудожествените жанрове боравят един с друг помежду си.

Литературното мислене на 19 век е правило по малка разлика между художестени и нехудожествени жанрове. До началото на 20 век литературното мислене и творческата практика не правят и строга разлика между очерк и разказ , което е признак за обособителните процеси между епическите и нехудожествените жанрове. Във втората половина на 19 век фикционалността постепенно и противоречиво се налага като различителен белег на литературата. С противоречията си процесът поражда произведения с фактическо осведомителна доминанта, като мемоарите и пътеписите, в които има висока условност и редица прояви на епическа повествователна нагласа.

В началните десетилетия на 20 век литературата увеличава независимостта си спрямо нехудожествените жанрове. През 20 и 30 години настъпва ново сближаване между литературата и нехудожествените жанрове. Появяват се нови жанрове като репортажа, есето. Показателен фактор за отварянето на литературата е навлизането на повествователния сказ боравенето с типа просторечиво разказване в речта на повествователя.

Жанровете в литературата действат върху две свързани, но различни до противоположност равнища. Едното е в самите творби, другото е в представите и знанията за тях, в литературното мислене на епохата. През 19 век има сравнително богато и строго деление на жанровете в лириката. Лирическото творчество сравнително ясно и строго следва моделите на поне десетина жанрови вида. Успоредно с това жанровата принадлежност на творбата редовно се оповестява в заглавието, подзаглавието или някакъв друг паратекст практика, която рязко ще бъде ограничена в следващия период. Между жанровото определение и конкретната творба винаги съществува противоречието между общото и частното. В хода на 19 век това противоречие се използва все по активно за увеличаване на многозначността на творбата, за постигане на конфликтна и вторична литературност. Появяват се заглавия, които не могат да действат с терминологичната си стойност, а с някоя от конотациите си. Зачестява появата и на жанрови названия вътре в творбите

песен , поема , сонет , повест , ода , роман , което е признак за увеличаване на литературността. В епоса на 19 век има беден жанров регистър. С тогавашните си значения повест не влиза в корелация с разказ и роман , а названието поезия дълго време се отнася единствено за произведения в стихова реч.

В началните десетилетия на 20 век настъпват промени, които всъщност изграждат нова жанрова система. Отделните жанрове са се променили наред с другото и от определеността, придавана им от новата система. В жанрова система лирика и епос тръгват в противоположни посоки. Предишното жанрово деление в лириката се разпада. Литературните творби все по рядко следват жанров модел, а литературната критика все по рядко се позовава на жанра в наблюденията и оценките си. Обратно на лириката епосът обогатява жанровия си регистър. В българската литература навлизат идилията, новелата, историческия роман, легендата, междужанровите образувания като стихотворение в проза, импресия. Преобладава стремежът жанровите граници да се очертаят по ясно, жанровата система да се наложи по устойчиво.

Прояви на противодействие се наблюдават още от 30 те години на 20 век, а през 60 те вече може да се говори за активно преобръщане на жанровата система.