Христо Фотев

Изпълкомът заседава

Щастливи са родените за тебе,

революцийо, и нека са щастливи!

За щастието на човека трябва

сега да се живее на земята...

Като че беше вчера. На площада,

на мястото на черните паради

и белите молебени, където

си сменяха местата геренала

с владиката във името на Бога

и в името на царя, на площада

тълпата, занемяла, се разкъса

като от мощно рало разорана

и ти премина, вече победила,

и ти премина, много по-достъпна

за хората, които те приеха

като надежда и като присъда.

Тогава, помня, почна гроздобера

по пясъчните хълмове и първи

посрещнаха изгряващото слънце

забързалите тютюноберачки...

Изсъхналите пътища звънтяха

под конските копита като златни

и слънчогледа влюбено докосна

с юношеската си глава земята,

която, както каза ти, любима,

принадлежи от днеска на народа.

И ти вървеше, крачеха до теб

сурово пъртизанските отряди.

Залитаха разплащани до тебе

лежалите за тебе във затвора.

И ти им върна детските усмивки,

откраднатата светлина им върна.

Целуна бавно кървавите устни

на младите си мъртви годеници

и вдигнала глава, поведе бързо

петима души, всичко издържали,

въведе ги във залата с прозорци,

почупени от изстрелите, после

с портрета на царицата избърна

надве-натри лакираната маса

и бавно на стълбището излязла,

лице с лице с нещастни и щастливи,

извика властно, свила тъмни устни:

- По-тихо! Изпълкома заседава.

Петнадесет години оттогава

денят изгрява и денят замръква.

Растеше бързо нашата държава.

Сънуваше в града си свойта жътва.

- По-тихо! Изпълкома заседава -

прошепва портиерката и в мене

като вълна отново се надига

тревогата на първата година...

Пристигнали в селата потъмнели,